Както напоследък ми се случва, в началото все се дърпам и отказвам идеи, които впоследствие водят до страхотни емоции и преживявания. Такъв беше и случаят с 32-рия маратон на Малта, провел се на 5-ти март 2017 г. Първоначално не исках да го вкарвам в претоварения си календар от състезания 🙂 Но след като ми беше заявено, че вече билетите за самолета са купени, то нямах особено голям избор. Реших да използвам туристическата разходка до Малта и да запълня един предиобед с бягане, грубо казано, от единия край на острова до другия. Направих регистрация, попрочетох това-онова за самото състезания и трасето, правилата и остана само да дойде моментът на маратона.
В събота точно преди полета разсъждавах дали това време на денонощието (между 3 и 4 ч. сутринта) не е по-подходящо за лягане, отколкото за ставане, но кой ли ме питаше, затова си кротувах и дремех прав на летището, пиейки кафе. Кацнахме, сверихме часовниците и поехме към Слима, където щяхме да спим през следващите 3 дни. Оставихме багажа в хотела (имахме късмет – беше на около 20 метра от спирката на автобуса, на 300 метра от мястото, където раздаваха стартовите номера и на около 10 мин от автобусите, с които щяха да ни извозват до старта на следващия ден) и се разходихме по крайбрежната алея. Времето беше слънчево, но ветровито. Въпреки това предпоставките за приятен престой бяха налице. Обядвахме (след дълго избиране на заведение седнахме в Peppi’s, където целият персонал беше от България, включително и собственикът) и след кратка почивка си взехме номерата. Раздаването им течеше бързо, тениската на събитието не беше нищо особено (по мое мнение – пълен боклук). Направихме си няколко снимки, проверихме къде точно трябва да отидем на сутринта и вечеряхме обилно с паста, пица и доста бира (поне аз).
На сутринта преди състезанието станахме отново рано, пихме кафе, закусихме и към 05:30 излязохме. Стигнахме бързо до организирания транспорт и в 06:20 бяхме на старта в старата столица Мдина. Имахме повече от 1 час до старта и затова разгледахме града, който реално представлява затворена крепост с прекрасни сгради, внушителна катедрала и невероятно гледки. Човек трудно може да си представи, че на толкова малко място може да се видят толкова красиви неща. Времето мина бързо, започнахме да загравяме в очакване на старта в 07:30. Общият брой стартиращи маратонци беше около 850-900 човека, а с останалите участници на полумаратона (техният старт беше по-късно) бройката надхвърляше 4400 души, което е рекорд за събитието. Наредихме се горе-долу по средата на колоната и зачакахме. Очакванията, поне моите, бяха за сравнително лесно бягане и трасе с оглед на отрицателната денивелация (стартирахме на около 220 метра надморска височина, а финалът ни очакваше на морското равнище; сумарно около +210 / -410 метра). Колко грешах…
32-рият маратон на Малта
Точно в 07:30 стартът беше даден. Времето беше ясно и слънчево, но все още хладно, а на моменти вятърът доста силен. Групата от бегачи тръгна с прилично темпо, като се стараех да не се подведа по някого. Първите 5 км бяха основно спускане и ги прекарах в чертаене на стратегия за предстоящото и зяпане по кактуси, цветя и коли. Да, коли, защото през голяма част от маратона трафикът не беше спрян и бягахме до автомобилите, автобусите и т.н. Дори на моменти се получаваха опасни ситуации както с мен един път, така и с други участници, които, за щастие, се разминаха без последици. Спускането продължаваше, вече бягащите се разделяхме на по-малки групи и се отдалечавахме повечко един от друг. Бягах сам, слушах музика и чаках първия пункт, за да пия вода. Пунктовете са разположени средно на около 5.5 км един от друг, като има само вода. Единствено през последните 5 км има 2 пункта. На 3 места раздаваха някакви електролитни напитки, но така и не ги пробвах, а също така на 3 други места даваха и гъби, въпреки че на едното водата беше свършила и гъбите бяха сухи… Храна няма абсолютно никъде по трасето с едно малко изключение, което разбрах няколко дни преди самото състезание, и трябваше сами да се погрижим за това. Тоалетни не видях никъде, въпреки че докъм 22-рия км търсех усилено, но, съдейки по това колко хора излизаха от и към храстите, явно не бях единственият такъв. Приятно и разположено на много места е наличието на музика – както нещо като оркестри, така и групи от млади хора, изпълняващи актуални песни, което определено вдигаше духа на бягащите. Оригинални, поне за мен, както и доста мотивиращи, бяха много табели с “послания”, които се намериха навсякъде по трасето, като колкото по-близо бяхме до финала, толкова “по-силни” ставаха текстовете. Поздравления от мен към организаторите за това, определено ми хареса много!
Състезанието продължаваше, вече се бяхме отклонили от главния път и се бяхме насочили към Ta ‘Qali (Та Али), около което населено място щяхме да въртим общо около 20 км. Трасето минава покрай националния стадион, новото Американско посолство, което отвън изглеждаше като военна и строго секретна база, по малки и красиви квартални улички с прекрасни старинни сгради и постройки. Бягахме само по асфалт, като леки качвания и спускания се редуваха постоянно. Навсякъде имаше доброволци по ключовите места и завои, както и маркировка, което ни улесняваше и не се налагаше да внимаваме да не объркаме пътя. Някъде около 20-тия км трябваше да се справим с най-стръмния и дълъг баир, като допълнително затруднение беше фактът, че там трафикът изобщо не беше спрян и трябваше да се движим само по тротоара, а отстрани имаше буквално задръстване от коли. Почти през цялото време на тази обиколка около Та Али в далечината се вижда Рабат, който изглежда невероятно величествено и внушително. Докъм 23-тия км имаше хора около мен, но след баира започнаха да намаляват и по едно време започнах да бягам сам, което продължи доста дълго. Все още не чувствах никаква умора, бях определено много свеж, въпреки че маратонките (за първи път щях да бягам повече от 25 км с тях – изобщо не беше добра идея!) вече ми стягаха и бях сигурен, че ще имам проблеми с пръстите, най-вече заради спусканията. Започвах да се чудя какво ще правя без никакви хора (публика просто няма никъде, изключая последни 2-3 км) около мен поне за стимул да бягам чак до финала…
След един завой обаче, в далечината видях много дълга колона от бегачи и се усетих, че това трябва да се участниците в полумаратона. След около 400-500 метра се включих отново на главния път и се озовах в нещо като река от хора. Вече леко съжалявах, че си пожелах да не бягам сам, защото бяхме много нагъсто, половината от пътя беше отворена за коли и изпреварването на някого беше доста трудно. Въпреки всичко определено почувствах прилив на нови сили и вдигнах леко скоростта. Навлизахме в по-населена и оживена част и съответно трафикът ставаше повече, а и минавахме също така и през други квартали/градчета, където, поне аз, разглеждах сградите и инфраструктурата и Малта ми допадаше все повече и повече. По едно време се появиха признаци за евентуални крампи, но намалих темпото за около 1-2 км и те отшумяха. Не така стояха нещата с ходилата ми, в частност с пръстите. След 30-тия км някъде вече ме боляха ужасно и на всички спускания не можех да поддържам дори скоростта, с която бягах на равните участъци и по качванията. Но така или иначе нямаше какво да направя освен да продължавам. Вече слънцето напичаше доста силно, а имаше и насрещен на моменти силен вятър. Около 36-37 км имаше портокали, които определено подействаха страхотно освежаващо на всички ни и ни вдъхнаха сили за последните километри. Въпреки болките в пръстите, се движех добре (в крайна сметка подобрих личния си резултат с повече от 16 минути), а това ме амбицираше допълнително. От известно време бягахме покрай морето и започна да се появява все повече публика, която ни окуражаваше постоянно. Малко преди 40-тия км беше последният пункт за вода и след него реших, че е дошъл моментът за нещо като финален спринт, малко по-дълъг от обикновено. Увеличих драстично темпото и през тези 2 финални километра, игнорирайки силната болка, се насладих напълно на цялото състезание до момента, на красотата на Малта, на удоволствието от завършването на маратон, от щастието, което те обзема, преминавайки финалната линия – знаейки, че въпреки всичко, ще поискаш да го направиш отново…
Автор и снимки: Мариан Димитров
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg