Здравей отново!
Успя ли да се възстановиш от предходния етап на нашето приключение? Казваш, че болките в крака и подутото са изчезнали преди няколко дни и не си тренирал, така ли? Това не е хубаво, но щом си тук, значи поне вътрешно си сигурен в себе си и ще опиташ. Защото без да опиташ, няма да успееш. Без опити няма провали. Без провали няма успех. А и самият провал често е начин, който просто не е бил подходящ за тази ситуация. Такъв е животът във всеки аспект, при всекиго от нас.
Но да се върнем към това, за което сме тук. Вторият етап от опита да победиш себе си те доведе в приказните Родопи и Асеновград, дом на един от най-добрите ултрамаратони в България – Персенк Ултра. Ще опиташ, отново заобиколен от приятели и други прекрасни хора, да изминеш около 160 км в сърцето на Родопите, преминавайки през чудни места и природни феномени, през китни селца, намиращи се сякаш насред нищото, но изпълнени с магията и живота на планината, с духа и привкуса на тази свобода, която те изпълва с всяко вдишване на кристалния въздух по тези места. Ще трябва да изкачиш общо около 6 800D+,вмествайки се в контролното време от 44 часа, за да финишираш отново в града, от който ще започне всичко. Реално ще направиш двете други състезания, които се провеждат заедно с твоето, но по различни трасета – Диво Прасе Ултра, около 110 км с около 4550D+ и Орехово Ултра, около 50 км с малко над 2200D+, чийто старт е на следващата сутрин в село Орехово.
Как си? Успя ли да си отпочинеш през деня? След като си взел стартовия номер, си отишъл на конференцията, на която са казали доста полезни и важни неща за трасето, маркировката и по-специфични места, а после си хапнал набързо и си си оправил багажа и дроп-бега, до който ще имаш достъп 2 пъти в Орехово. Това е добре. Има промени тази година, но според организаторите са за добро – намалена е общата денивелация и има други леки корекции. Какви точно,предстои да видиш. Сега разговаряш с многото приятели и познати около теб, които отново са тук и отново ще опитат да победят себе си. Всички изглеждат щастливи и усмихнати и за пореден път разбираш каква е една от целите на тези мероприятия – хората да се забавляват, да се усмихват, да си помагат. Да бъдат истински – такива, каквито трябва да сме постоянно и в ежедневието. Говориш и с вуйчо си, който отново е дошъл за морална подкрепа. Коментирате, че прогнозата е за хубаво време, без дъжд и ниски температури, което обещава по-малко главоболия в късните етапи на състезанието. Минутите минават бързо, организаторите проверяват задължителната екипировка на всеки на старта и остава още малко до началото.
18:00. Стартът на Персенк Ултра и Диво Прасе Ултра е даден. Стартираш в задните редици с твоите приятели Андрей и Милко, с които ще се движите заедно по време на състезанието. Чувстваш се изпълнен с позитивни емоции и усмивката не слиза от лицето ти,докато се движиш по улиците на града. Виждаш колко много хора са наизлезли да подкрепят участниците и това те кара да се чувстваш още по-добре. Засега знаеш какво предстои – до първия пункт „Червената стена“, който е отдалечен малко за разлика от миналата година, има около 17 км с близо 1400D+, като първите 14-15 км са само изкачване. Бързо излизаш от града и много скоро вече се движиш с далеч по-бавна скорост по тесните пътеки в колона с множество хора пред и зад теб. Разговорите и закачките не секват, което е типично за този тип мероприятия, особено на по-ранните етапи, когато хората са свежи, умората и болката все още ги няма и всеки се опитва да „гребе с пълни шепи“ от тези моменти на щастие. Твоята малка група леко се увеличава с познати лица от Трявна и не само, като лека-полека вдигате темпото, въпреки стръмния баир, и започвате да подминавате други от участниците. Не си сигурен доколко разумно е това да хабиш толкова енергия на такъв ранен етап, но се движиш с останалите въпреки всичко. След известен период от време навлизаш в една гора, а някъде там и превалява дъжд на няколко пъти, което освен че действа охлаждащо, има и негативен ефект, изразяващ се в това, че краката ти се намокрят, а това е сериозна предпоставка за пришки и мазоли. На всичкото отгоре дъждът е намокрил и тревата, по която газите, а това не позволява обувките и чорапите да изсъхнат. Но така или иначе няма какво да се направи и се движиш без особено да се замисляш върху тези проблеми. Въпреки че си имал план да стигнеш по пункта без да вадиш челник, си принуден да го направиш в един момент, защото вече почти не виждаш нищо. Най-накрая изкачването свършва и знаеш, че скоро ще си до пункта, намиращ се на територията на едноименния биосферен резерват Червената стена. След кратко спускане стигаш до него и веднага зареждаш с вода, след като си изпил своята доста по-рано. Доброволците те записват, питайки дали имаш нужда от нещо по-специално, но освен водата, хапваш набързо диня със сирене и продължаваш заедно с компанията ти към следващия пункт “Югово”.
Трасето до там е основно спускане от близо 900D-, последвано от кратко, но много стръмно изкачване. Знаеш, че се преминава и през прословутия участък „с въжето“, който представлява изключително стръмно, почти отвесно спускане, по което има опънати въжета, за които се държиш докато слизаш. Чувстваш се добре, изключая мокрите ти крака, и където теренът позволява, се движиш с прилична скорост, стараейки се да не се отделяш много от групата. Приятните разговори продължават и единственото, за което съжаляваш, е, че минаваш на тези места през нощта, лишавайки се от възможността да се насладиш на приказните гледни, които биха се разкрили пред очите ти, стига да беше светло. Спускането сякаш няма край, като се редуват ту по-трудни места, на които ходиш, ту такива, позволяващи тичане. В един момент се обърквате с останалите и продължате по грешна пътека, но само след няколкостотин метра го разбирате и се връщате на верния път. Най-накрая достигаш до това въже, където, както миналата година, се е събрала голяма групичка от хора, които се изчакват един друг, за да може да се слезе безопасно. За съжаление , явно от дъжда и влагата, прахолякът, камъните, стърчащите корени на дърветата, за които е захваното въжето, и самият път са много хлъзгави и трябва да бъдеш още по внимателен. Редът ти идва и тръгваш леко надолу. В един момент, по средата на спускането, кракът ти се хлъзва и неуспявайки да запазиш баланс, докато се държиш за въжето, падаш много тежко на ребрата си върху един огромен корен и въздухът ти буквално секва за секунди. Помагат ти да станеш, като болката при ребрата е огромна и според теб само бутилката, пълна с вода и намираща се точно там, където си се ударил, е омекотила удара и предотвратила спукване или счупване. За момента те боли при всяко вдишване, но се надяваш болката да отшуми и продължаваш още по-внимателно спускането. Най-накрая достигаш края му. Малко след него преминаваш по прекрасен римски мост и в един момент достигаш до началото на баира преди пункта. След трудното изкачване, се отпускаш на един стол при доброволците и другите участници и започваш да вадиш лепенки, защото още по средата между двата пункта си усетил, че имаш пришки по краката и един мехур, както се оказва след свалянето на чорапите. Облепяш ги внимателно, хапваш набързо и продължаваш към третия пункт на Персенк Ултра – “Пашалийца”.
До него си спомняш, че почти през цялото време е качване, като за около 13 км имаш почти 1000D+. Групата се движи не особено бързо, но това темпо те удовлетворява. Разговорите малко са секнали и ти се отдаваш на мисли за това, което предстои. Притеснява те, че отново имаш пришки и явно трябва за бъдещи участия по такива събития да вземеш някакви превантивни мерки – дали проблемът е в обувките, дали е заради влагата от дъжда, дали просто си предразположен към това, но трябва да има някакво, дори и частично решение. Също така обаче си мислиш какво удоволствие ти доставят тези изпитания на волята и духа, как се наслаждаваш на всичко, свързано с това състезание, на хората, на невероятните гледки, на тишина и нощното небе, покрито със звезди, на чистотата. В един момент разбирате с останалите около теб, че отново сте изпуснали маркировката и се връщате назад, където намирате верния път. Най-накрая качването приключва и след кратко спускане се озоваваш на пункта, където веднага си посрещнат от усмихнати доброволци. Хапваш набързо, зареждаш вода и отново сядаш, за да смениш лепенките по краката ти. Болката леко се е засилила, но поне няма нищо ново. Решаваш, че все още няма да обличаш якето и след няколко минути се отправяш заедно с компанията ти към пункт “Хвойна”.
До там е само спускане и очакваш да стигнете сравнително бързо без особени проблеми. Говорите колко по-разбит изглежда пътят, по който се движите, на фона на миналата година и малко след това решаваш все пак да облечеш якето, тъй като изведнъж е захладняло. Движиш се с прилична скорост, внимавайки да не изпуснеш отклонението от пътя, което те вкарва в гората. Достигаш до него и след това предстои по-стръмно спускане по приятна пътека между дърветата. Разговорите са потръгнали отново с пълна сила и смехът не секва и за секунда. Настроението все още е на ниво, а умората не е започнала да се появява. Въпреки това знаеш, че тепърва предстоят трудностите. Излизаш над селото и след няколко километра по улиците стигаш до пункта, който тази година е преместен. Хапваш отново набързо, решаваш да не пипаш нищо по краката си и след броени минути продължаваш към пункт „Орехово“, където имаш багаж и където ще трябва да минеш два пъти, за да стигнеш до края.
Участъкът между двата пункта е горе-долу разделен на две части – първо има по-дълго, не особено трудно изкачване, последвано от спускане до пункта. Разстоянието е около 11 км. Движиш се в група от около 6-7 човека, като отново разговорите леко са намалели. На моменти се колебаеш дали и предходната година си минавал точно по този път, защото нямаш спомени за някои от нещата, но това поне те развлича от монотонното темпо и леко падналото тук настроение. Стараеш се да подбираш малко пътя, по който стъпваш, защото има доста трева, която е мокра, а проблемите с пришките и мехурите тепърва ще се задълбочават. Когато достигаш най-накрая началото на спускането, частот по-бързите се отдалечават напред, като знаеш, че ще чакат теб и другите поизостанали на пункта. Отново има нов участък, през който реално обикаляш около Орехово по асфалтов път и най-накрая достигаш пункта. Не се чувстваш особено изморен, но веднага събуваш обувките и чорапите, за да почистиш краката си и да смениш лепенките и чорапите, като видимо положението е по-зле. Единият мехур е спукан, а се е появил и нов. Облепяш всичко внимателно, като през това време другите тръгват, защото знаят, че ще ги настигнеш на стръмното изкачване, което предстои. След десетина минути вече си хапнал набързо, заредил си вода и излизайки от пункта се наслажвадаш на прекрасния изгрев, който все едно е чакал показването ти, за да позволи на слънцето да излезе иззад хоризонта и планината. За секунди всичко около теб се променя към положително, изпълва се с живот, вдъхнат от светлината, въздухът се изпълва с емоции, усмивките се появяват по лицата на хората. Започваш да виждаш дори самите дървета, улици и къщи по различен начин.
Тръгваш по пътя, водещ към следващия пункт „Цирикова църква“, който може би предлага най-прекрасните гледки по цялото трасе, които са заслужената награда за разстоянието от 14 км с близо 1000D+. Пращаш съобщения на приятелката ти и на майка ти, че като цяло си добре и малко след това започваш да подминаваш някои други участници, усмихваш се до ушите на фотографа, който се намира малко преди изхода на Орехово, и продължаваш изкачването с пълни сили, въпреки доста засилващата се болка по ходилата ти. Иска ти се да настигнеш групата ти възможно най-бързо и не пестиш сили по най-стръмния участък и след известен период от време ги виждаш в далечината. След минути сте отново заедно и продължавате приключението си. Докато се движите и приказвате, ти си захласнат от спиращите дъха гледки, опитвайки се да правиш снимки, и така и не разбираш с останалите кога отново сте изпуснали маркировката. Този път се оказва, че отклонението е по-голямо и когато най-сетне се връщате на вярното трасе, разбираш, че сте навъртели около 2 км отгоре. Но никого не го е яд, защото заради това изгубване откри страхотна чешма с леденостудена вода, наслади се на панорамата, откриваща се пред теб, и прекара още незабравими минути в Родопите като гост на планината и като участник на Персенк Ултра. Движиш се отново с добра скорост и ти, и компанията ти нямате търпение да достигнете до каньона преди Цирикова църква, който е оставил трайна следа в съзнанието. Въпреки болката, вече на всяка крачка, продължаваш да се движиш с темпото на останалите и след като преминавате приказния каньон най-сетне достигате пунтка. Там престояваш няколко минути, тъй като по план ще имаш по-голяма почивка на следващия такъв и продължаваш към пункт „Чудните мостове“.
Участъкът до него е може би най-лесният за цялото състезание, като дължината му е само около 6 км и е основно приятно и леко спускане. Движиш се не особено лесно и постоянно изоставаш по малко от другите заради ставащата все по-силна и нетърпима болка заради пришките и мехурите, но за момента дори няма и да си помисляш за отказване. Дошъл си тук да дадеш всичко от себе си и да не се предаваш, така че продълважаш. Мислиш за красотата на природния феномен, към който отиваш, и как всеки път те остава безмълвен величието на природата и това, което е само по нейните сили. Тези прекрасни образувания не биха могли да бъдат вследствие на човешка намеса. Докато правиш гримаси на всяка крачка, скоро си на пункта с няколко минути закъснение. Твоята компания е казала на лекарката, че идва бегач с по-сериозни проблеми и тя те очаква подготвена. Преди да седнеш на пейката молиш за двойна порция от най-хубавата супа, правена от най-слънчевите и усмихнати доброволци, която яде както тази година на Трявна, така и миналата тук, на пункт „Чудните мостове“. След като я получаваш, сваляш маратонките и чорапите и осъзнаваш, че положението е по-зле отколкото си очаквал. Вече имаш и рана, нов мехур, както и кожата на едното ходило отдолу е започнала да се лющи и има друга рана, която явно води до острата болка на всяка крачка. Лекарката ти помага да почистиш всичко, слага лепенки и превързва местата, въпреки че в себе си знаеш, че това няма да помогне за дълъг период от време, но поне е нещо. Минутите минават бързо и когато най-сетне си се обул, тръгвате веднага към следващия пункт “Хижа Персенк”.
Разстоянието до него е 10 км, като малко повече от първата половина е качване, последвано от спускане до самата хижа. Но не това те притеснява, а че голяма част от него е стар римски път, а точно този тип настилка с големи или малки камъни в момента води до най-големите болки при движение. Звъниш на близките ти да им кажеш, че продължаваш и докъде си стигнал. Забелязваш, че трасето в началото е леко променено и докато се качваш бавно по един стръмен баир, те настига първият от участниците на стартиралото сутринта Орехово Ултра. Прави ти впечатление колко леко се носи нагоре и обсъждаш с другите каква преднина има пред втория към този момент. Продължаваш нагоре, като вече ти коства все повече усилия да държиш темпото на останалите заради нестихващата и засилваща се болка, но се опитваш да стискаш зъби и да не се предаваш. Усещаш, че положението е доста сериозно, а има още твърде много до края. Стигаш до римския път и там започваш още по-внимателно да подбираш къде стъпваш. Явно едната от превръзките се е разместила и единият мехур се е спукал, защото чорапът ти е мокър и залепнал за крака, а изведнъж и болката там се засилва. Стараеш се да не мислиш за това, а се пренасяш някъде другаде, опитвайки се да се откъснеш от тази ситуация, надявайки се нещата да станат по-добре. Ту засилваш темпото, за да доближиш другите, ту изоставаш, като правиш път на настигащите те от Орехово Ултра. За съжаление все повече осъзнаваш, че най-вероятно няма да стигнеш до края, на всяка крачка вече ти се плаче и ти коства много усилия. Най-накрая достигаш до пункта, където въпреки всичко се ухилваш колкото можеш за една снимка с Андрей и след това сядаш за кратка почивка. Знаеш, че трябва да спреш тук, особено с оглед какво предстои до другия пункт, но взимаш решение да продължиш. Отказваш се да сваляш чорапите, защото после няма да успееш да ги обуеш отново и знаейки, че си направил грешен избор, тръгваш след останалите към пункт „Митницата“.
10 км те делят от него с около 600D+/-. Още на първия километър се убеждаваш, че не е трябвало да тръгваш, но инатът и гордостта ти не ти позволяват да се върнеш обратно. Движиш се поизостанал от другите, като същевременно и доста участници спират да питат дали си добре – това ти дава представа колко зле изглеждаш и как се движиш, за да прави впечатление и на останалите. Потънал си в себе си, мислиш за отминали неща, за бъдещи такива. Знаеш, че състезанието за теб е приключило отдавна и не разбираш защо още продължаваш. Милко ти предлага да следваш друга маркирова, която ще те отведе напряко до Орехово и там да се прибереш към Асеновград, но отказваш категорично. Искаш и ще стигнеш до пункта. Лека-полека се спускаш, като пътьом взимаш един красив камък за спомен от това премеждие. Най-накрая стигаш до стръмното изкачване преди пункта, което се оказва много дълго, стръмно и изтощително. Вече се движиш в някакво странно състояние, знаеш, че краят наближава, но болката буквално ти замъглява трезвата преценка и броиш крачките до пункта. Най-накрая стигаш до него и казваш на Андрей, че ти приключваш и той да продължава, защото Милко го чака на една чешма малко по-надолу. Тези думи ти костват огромни усилия, защото никога не се е налагало да ги изричаш, но сега е моментът. Дори вече е късно. Лягаш на тревата и спираш да мислиш за каквото и да било.
Няколко минути по-късно питаш доброволците как може да те свалят до Орехово и че искаш да се откажеш, когато, като обливане от леден душ, разбираш, че това не може да се случи и някак си ще трябва да слезеш сам до Орехово, защото при тях нямало превоз. Въпреки джипа зад пункта, въпреки че видимо си изключително зле, а само ти знаеш какво ти костват всяка секунда прав и всяка крачка. Осъзнаваш, че това не е шега и не знаеш какво да предприемеш. В крайна сметка отказваш да напълниш дори и вода, чувствайки се леко разочарован от пункта, въпреки че знаеш, че положението явно е такова и тръгваш по трасето, подготвяйки се психически за 11 км спускане, изпълнено с болка. Малко след пункта знаеш, че има чешма и там спираш да заредиш всичките бутилки, като през това време си се обадил на приятелката ти и майка ти да знаят, че ще се откажеш, както и на вуйчо ти да те чака в Орехово, за да те закара до Асеновград. Движиш се едва-едва надолу, смятайки, че ти предстоят сигурно около 4 часа с това темпо. Проверяваш и виждаш, че имаш няколко аналгина, които изпиваш наведнъж с надеждата поне малко да облекчат положението. Буквално на всеки 100 метра си гледаш часовника с надежда да си съвсем близо, но разстоянието все едно не намалява. Ту се налага да прескачаш кални локви, ту да заобикаляш отстрани, защото пътят е наводнен. Креташ надолу, откъснат от реалността, чувствайки се смазан психически, защото изключая бруталните болки от мехурите и раните по краката, имаш определено останала много физическа енергия.
В един момент те изпълва прилив на адреналин и се опитваш да се затичаш. Въпреки че първите моменти не знаеш какво правиш от болка, след това тя сякаш изчезва, дали вследствие на аналгина или нещо друго, но решаваш, че ще тичаш, докато можеш. Спускането по черния път приключва, минаваш през едно поле и продълважаш да тичаш, въпреки че осъзнаваш колко комично изглеждаш отстрани по начина, по който стъпваш.Не гледаш скорост, нито разстояние – виждаш, че изпреварваш много хора, които са те подминали отдавна. Настигаш Андрей и Милко и почти в същия момент усещаш как друг мехур се пука, болкататам те прерязва и си принуден отново да спреш. Те са определено изненадани, че си там, но им обясняваш накратко защо и как и тръгваш след тях. Не можеш да държиш темпото им, пожелаваш им отново успех и продължаваш вече влачейки се. Остават ти около 3 км, но те ще бъдат дълги, много дълги. Ефектът от аналгина е отминал и на моменти плачеш от болка. Едни момчета, като разбират какво ти е, предлагат да ти дадат щеките им, но отказваш, може би отново от гордост, въпреки че си им безкрайно благодарен. Не мислиш, движиш се на автопилот, опитвайки се да игнорираш всичко. Виждаш къщите в ниското, но знаеш, че има много път до там. Минутите минават бавно, а разстоянието намалява още по-бавно. Най-накрая влизаш в Орехово, но трябва да стигнеш почти до другия му край. Заговаряш се с едни възрастни жени, които ти пожелават успех, а ти им благодариш с усмивка или с подобие на нещо такова. Най-накрая виждаш в далечината пункта и поглеждаш часовника. Последните 3 км са ти отнели повече от час и половина. Точно преди него засичаш Милко и Андрей, вече продължаващи напред. Пожелаваш им успех за пореден път и влизаш вътре. Казваш номера си, че приключваш и благодариш на доброволците за всичко. Отказваш каквото и да било освен вода, защото те е страх да свалиш обувките и чорапите. Взимаш дроп-бега си тъжен и смазан психически и физически сядаш в колата.
Първи DNF. Не съжалявам за това свое решение. Дори и да съжалявам, това няма значение. Не можех да продължа. Трябваше да спра много по-рано. Дадох всичко от себе си, опитах всичко, дори и с риск за нещо по-сериозно като травма, но просто не се получи. Ставаше все по-зле и по-зле. В друга ситуация никога не бих направил последните 11 км – най-кошмарните километри откакто бягам. Но тук се наложи. Надявам се да си извадя поуки от това състезание и да избегна отново такива ситуации.
Като цяло се получи прилична тренировка – около 120км със загубванията с 6000D+. Хубави мигове, емоции, моменти на щастие. Отново много усмивки и приятели. Прекрасни хора и доброволци. Перфектна организация. Може би необходимост от малко повече маркировка на по-ключови места, тъй като и доста други участници имаха трудности на моменти. Благодарности на организаторите, че ни дават възможност да опитаме това приключение! Благодарности на хората, с които се движих и с които размених по някоя дума по трасето! Благодаря на доброволците – вече не знам какво да кажа за тях! Респект към абсолютно всички участници и на трите дистанции! Искрено се радвам, че бях част от събитието, макар и не до самия край.
Автор: Мариан Димитров
Снимки: Мариан Димитров и Персенк Ултра
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg
*Ако желаете да ви изготвим индивидуална програма за подготовка за ултрамаратон можете да я заявите по е-мейл на contact@runner.bg и ще се свържем с вас за допълнителни уточнения.