Публикуваме оригиналния текст на Глория Василева “Посветено на Дъщерята на Вятъра”, в който тя споделя мотивацията си и изживяванията си по време на ултрамаратона Витоша100 – развълнува ни много силно и смятаме, че посланието й заслужава да стигне до колкото се може повече хора.
Посветено на Дъщерята на Вятъра
15:29:29.8
Просто числа. За всеки те могат да означават различни неща. Може да е отношение, поредица или просто произволно избрани цифри.
За мен те означават нещо повече. Това е времето, за което завърших първия си ултрамаратон – Витоша 100. В100. 100 км Витоша.
На никого не бях казала, че ще го правя тази година. Да, приятелите ми знаеха, че искам да го измина, но всички си мислеха, че ще е догодина.
Първоначално плановете ми бяха да го измина още миналата година. Бях си попълнила формуляра и нещата на уебсайта около седмица преди Обиколката. Оставаше само да си платя таксата. Ако всичко се получеше трябваше да отида да го направя понеделник или вторник. В понеделник на седмицата на събитието отидох на работа както обикновено. Първата почивка беше към 11- 12ч., бяхме в обучение и си бях пуснала телефона в чантата. Когато излязохме видях, че имам няколко пропуснати повиквания. Един от номерата беше на организаторите. Разпознах го от уебсайта, където го бях виждала. Другите два си нямах и идея от къде може да са. Единият беше с кода 02 и първоначално си помислих, че може да е някоя приятелка. Имаше и един GSM. Позвънях първо на софийския, оказа се централата на полицията. Не успяха да ми помогнат, защото не знаеха кой ме е търсил. GSM- а се оказа на инспектор от полицията. „Имам да ви казвам една не много добра новина, свързана със сестра ви Виктория Василева.” „Какво се е случило? Къде е?” „ Ами тази сутрин трупът и беше намерен в Южен парк.” Това е момент, който никога няма да забравя. Вики беше само година и три месеца по-малка от мен. Винаги сме били много близки, даже като малки ни казваха, че сме като близначки (и двете сме с светли очи и коси, а мама обичаше да ни облича в еднакви дрехи). Връзката, която имаме двете е много специална и винаги ще е.
Както може би си представяте, всичко останало отиде на заден план. Включително и Oбиколката. Нищо нямаше значение. Дори не искам да се опитвам да описвам емоциите, които изпитвах тогава. Може би шок е най- точното и кратко определение за първите няколко седмици. Нежелание да се приеме действителността. Отрицание.
Спрях да тичам. Пропуших. Някак си бях numb. Виждах как живота продължава, как времето минава, как хората правят различни неща. За мен това беше нещо странно. Някак си всичко беше спряло и същевременно продължаваше да се движи. Както когато си във влак. Стоиш, не мърдаш и същевременно пейзажа около теб се сменя.
Не тичах следващите месец –два. Това може би е най-дългия период на нетичане в живота ми от както бях почнала да бягам изобщо. Предната година имаше две седмици, в които не можех да тичам – кракът ми беше подут от алергична реакция след ухапване. Тогава плаках, че няма да мога да тичам и изобщо го преживявах. А сега – два месеца и не го приемах като нещо чак толкова. Някак си смешна ми се струваше реакцията ми на онези две седмици. Какво значение има? Нали сме били всички заедно… едни ти две седмици без тичане. Ако можех да избирам бих предпочела не знам колко такива седмици, без да мога дори и да стъпвам стига сестра ми да е до мен. Но както се казва не оценяваме какво имаме, докато не го загубим. Сигурно ще прозвуча банално, но никога не позволявайте на ежедневието да ви отнеме най –ценното – отношенията с близките ви хора. Всичко е въпрос на приоритети. Винаги ще намерим време за хората, които обичаме.
Средата на август започнах да ходя на кикбокс. Това ме върна във форма. Към септември почнах да тичам пак. После започна учебната година. Четвърти курс Финанси. Успявах да го съчетавам с работата някак си, но времето за спорт силно се редуцира. Нямах възможност да продължа да ходя на кикбокс – работното ми време не ми позволяваше, а и беше относително далеч. Започнах да ходя отново два пъти седмично на айкидо и да тичам когато мога. Но я нямаше тази възможност да тичам всеки ден по един час, както преди. Та така годината си мина в жонглиране между нещата. През март спрях да ходя на айкидо – трябваше да се готвя за контролни и изпити една идея по-сериозно. Опитвах се да тичам поне 3-4 пъти седмично. Не винаги успявах. Понякога излизах дори и само за 30 мин. да се пораздвижа. Времето минаваше много бързо. Първо бяха 3 месеца, после 6 месеца, рожденият й ден мина, 9 месеца. На 17 юни стана една година.
Панахидата за починалите се прави в събота. Съответно тази за една година от загубата на Вики беше на 14 юни. Това го знаех от месеци, даже една приятелка се беше учудила, че го мисля от два месеца по-рано. Но това не е нещо, което просто можеш да изключиш от съзнанието си. Живееш с мисълта за любимия човек всеки ден.
Някъде края на април- началото на май разбрах за новата дата на Обиколката – 14 юни.
Същевременно и УНСС бяха публикували значително по- рано сесийното разписание и имах защита на практика точно на 14 юни. За щастие после обявиха и предварителни дати, на които защитихме. Не си представях как бих могла да говоря за каквото и да е било след панахидата…
Реших да участвам в Обиколката. Да, беше преди да е минала година от смъртта на Вики, но чувствах, че имам нуждата да го направя. Записах се без да казвам на никой, дори и на нашите. Купих си маратонки за планинско бягане. Челник. Платих си и таксата. Тогава споделих със семейството си какво бях решила да правя. Мама беше силно против. Кака ми ме заплашваше, че ще ме заключи и няма да ме пуска никъде. Но каквото и да казваха/ правеха, нямаше да променят решението ми. Това беше нещо, което имах нуждата да направя. За мен самата и за Вики, Бог да я прости. Може би се надявах, че физическата болка, която ще изпитам по някакъв начин ще ми помогне да преодолея емоционалната. Както после ще разберете не се получи точно така. През последната година тичането беше придобило ново значение за мен. До известна степен чрез него успявах да избягам от реалността, докато тичам някак си можех да си представя, че всичко е нормално. Че ще се прибера и ще я видя на бюрото й, пишеща нещо, учеща. Много е странно това раздвоение. Осъзнаваш реалността и я приемаш и в същото време нещо в тебе я отрича, искаш да вярваш, че е различна.
Нямах възможност за сериозна подготовка за В100. Единственото по- специално нещо, което се опитах да направя е да тичам една вечер с челника за 1-2 часа и по още толкова през съседните дни. Даже се притеснявах, че нищо няма да направя, защото усещах болка и като цяло бързо се изморявах, в сравнение с преди година.
Спрях да тичам след 10 юни –реших да си дам почивка преди състезанието.
На 14 юни сутринта беше панахидата за 1 година от загубата на Вики. Като цяло беше много емоционално изтощителен ден. Към 5 часа следобеда се накарах да легна малко да поспа. Последните дни имах много разбит сън – от стрес покрай изпитите, наближаването на 17 юни и като цяло почти не съм спала нормално. Към 21ч. се събудих. Започнах да се приготвям, хапнах и поговорих с нашите. Обясних на мама, че искам да посветя тичането си на Вики, че изпитвам нуждата да го направя. Като чу това, тя ми даде благословията си. Осъзнавам, че спрямо нея това беше много тежко. Точно почти преди година тя беше прекарала една много тежка нощ, в която нямаше връзка със сестра ми, а на следващата сутрин бе разбрала новината. За това и й обещах, че ще и звъня периодично, да й казвам как съм. В къщи всички се притесняваха да не се контузя, да не ми стане нещо. Мислеха как ще спра на някой пункт и че ще съм до там. Мисля, че не очакваха, че ще го направя. Може би защото бяха видели колко жалка е т.нар. ми „подготовка”.
Поръчах си такси за 11 часа. Брат ми не можеше да ме кара – бяха му оттекли краката след 20 км ходене на една екскурзия. Мисля че това допълнително притесняваше хората в къщи.
Както и да е. Дойде таксито и се качих. Шофьора първоначално реши, че се шегувам. След няколко минути осъзна, че съм сериозна. Няма да забравя думите му: „ Че то с колата да измина 100 км си е много, а ти смяташ на крак да ги минаваш.” Пожела ми успех.
Като пристигнах в Бояна беше към 23:20. Не познавах никого. Валеше дъжд. Но не ми пукаше. Бях решила, че независимо какво ще я направя. Наблюдавах другите участници. Те се приготвяха, проверяваха си багажа, снимаха се с близките си. Духът на всички беше приповдигнат. За мен, както и за много други, герой е всеки, който премине стартовата линия. Защото е решил да пробва, да участва.
Неусетно стана време за старта. Повтарях си информацията, която бях прочела в интернет. Да не заставам отпред, да тръгна с умерено, бавно темпо и да не се изсилвам. Все пак са си 100 км. Според мен се изисква и голям контрол да не се подадеш на еуфорията, на всеобщата екзалтация и да тръгнеш както на обикновено, по-кратко тичане.
Започнахме. Някак си естествено усмивката се появи на лицето ми. Започваше едно приключение. Почнах с леко тичане, но като започна изкачването, реших да поддържам бързо ходене. Без да имам ясно формулирана стратегия в началото (само с мисълта да слушам тялото си), някак си естествено стигнах до извода, че няма смисъл да тичам на изкачванията. Нямаше да мога да издържа дълго. А целта ми беше да завърша Обиколката. Нямах конкретен час, към който да се стремя. Просто исках да се наслаждавам на изживяването.
По някое време се включих към една групичка от момиче с трима мъже (не помня имената- съжалявам). На тях им беше за втора година. Доколкото разбрах тя не си падаше по тичането, но много обичаше да ходи и щеше да измине скороходно Обиколката. Миналата година беше завършила за 19:45 минути. Тогава си мислех „Леле, дали ще успея да завърша под 20 часа”. Обясняваше ми как след 60-70 км става най- трудното. В общи линии вече малко по малко осъзнавах в какво точно съм се забъркала.
Когато стигнахме до една планинска пътека някак си вътрешно ми дойде да тичам. Както казах по- рано бях решила да слушам инстинктите си и просто се втурнах да потичам. На един семинар по айкидо сенсей Куаранта беше казал, ако някога се съмняваш за дадено решение просто се заслушай какво ти казва интуицията. Ако усещаш едно приятно чувство в теб, тогава действай. В този момент знаех, че тичането е това правилно нещо. Чувствах се на мястото си, чувствах се себе си.
Следващото нещо, което си спомням отчетливо е едно сравнително стръмно изкачване преди един от пунктовете, което се мина почти на четири лапи.
Друго нещо, което ми направи впечатление е тишината. Нямаше го градския шум. От време на време се чуваше чуруликането на някоя птичка. Нищо повече. И тъмнината. За малко си бях изключила челника, само за да видя какво е. Беше тъмнина от друг вид. Тъмнина, която не познаваме в градовете с уличните светлини. Сред дърветата, без нищо друго освен тъмнина. Някак си странно беше, поне за мен.
По едно време на една от пътеките се зачудих дали не съм се загубила. Нямаше хора около мен. Още не бях осъзнала, че като няма разклонения може би няма и нужда от маркировка. И следователно ми минаваха мисли от типа на „ Дали не сбърках някой завой”. Но пък после идва и заключението „Дори и да съм се объркала, все някъде ще изляза” и продължавах напред.
По някое време забелязах луната. Беше наистина красива. На няколко пъти докато тичах просто я гледах и ми се искаше да продължавам да я гледам. Но осъзнавах, че това все пак е планинска пътека и може би е по- добра идея да си гледам в краката.
Като наближихме Кладница вече си гледах спокойно луната. Беше като извадена от картина. Невероятно красива, с облаците около нея. Тогава се запознах с едно момиче – Ели – на 17 години се беше решила да завърши Обиколката. Още преди това я бях забелязала по трасето. Първото нещо, което привлече вниманието ми беше превръзката до глезена й. Факта, че тичаше въпреки това. Пожелавам й успех с кандидатстването и следването – Медицината си е сериозно нещо!
На всеки пункт гледах да хапна нещо. Когато се записвах попитах момичето от АЛПИ и тя ми каза, че нямам нужда от раница, че пунктовете са достатъчно начесто и добре заредени. Та в общи линии не бях взела почти нищо. Нещата, които бяха по джобовете ми са следните: носни кърпички (винаги може да потрябват); телефон (един нормален телефон NOKIA, че HTC –то ми се стори тежко – особено за 100 км); лична карта (закона си е закон – пък и ако стане нещо с мен е добре да се знае коя съм), пари, аналгин (момчето, от което си купих челника –Георги, спомена, че са му го препоръчали – реших, че може би има смисъл и се бях заредила с две ампули, които така и не ползвах); две таблетки мултивитамини (имайки предвид какво се случва с тялото – бях сигурна, че ще ми трябват- в крайна сметка изпих само едната и то към 9-10ч.; няколко иконки и бутилката вода (която носех в ръце- после осъзнах каква грешка е това). Като се замисля трябваше да си взема поне картата с маршрута. Никога не бях минавала от там и буквално разчитах само и единствено на маркировката. Което може би не е много умно, но благодаря на организаторите за добрата сигнализация.
Та обратно към пунктовете. Няколко дни преди Обиколката бях чела как може да се загуби към 30мин. до 1ч. от времето общо на всички пунктове. Затова и бях решила да не сядам. Хапвах, пиех по един чай с мед (на въпроса с захар или без захар – отговор с мед (пункт на 75 км – вие сте ми любимите)), вземах нещо малко, което дояждах след пункта и продължавах напред в нощта/деня. Всъщност от както слязох от таксито не съм сядала до след финала. Сега го осъзнавам.
Имаше един много хубав отрязък – през една пътека през поляните, през нощта, виждаш цветя, но само колкото челника и луната ги осветяват. Беше магическо. Далеч от реалността ни. Осмисляш по друг начин поемите за самодивите и изобщо всичко, което е посветено на природата през вековете.
Беше приятно. Тичане. Ходене. Кал. Да, калта. Много се изписа и изговори за нея. Няма какво да си кривя душата, на моменти определено си беше доста тегаво. Стъпваш и се опитваш да си вдигнеш крака. Усещаш как маратонката ти е на път да се изхлузи. И след като успешно я вдигаш установяваш, че е към 3 кг с цялата полепнала кал. И после пак. Не знам колко дълго беше, но определено не беше 5- 10 метра. Но пък и беше забавно. Колко често се случва на човек да прекосява такъв участък? Да търсиш относително по-твърдо място, в което да не ти потънат глезените? Да се хлъзгаш и на косъм да се отърваваш от една кална баня? А хората дават пари за кални спа процедури….докъде го докарахме.
Друго нещо, което си спомням отчетливо са жабите. Квак –квак. Те бяха едно от любимите животни на Вики, Бог да я прости. Има колекция от различни по размер и цвят жаби в къщи- стъклени, плюшени, керамични, големи и малки, всякакви.
Това беше моментът, в който осъзнах, че тя е с мен. Бях сигурна, че макар и да съм сама физически, тя е до мен. Общо взето мисълта за сестра ми беше това, което ме крепеше през цялото време.
След един от пунктовете започнахме да тичаме заедно със Стефан. До тогава се бяхме изпреварвали/ догонвали няколко пъти. Ходехме, тичахме, говорехме си за спорта. После той продължи напред.
Това е едно от нещата, които ми харесаха особено много. Непринудеността, свободата, с която можеш да разговаряш с напълно непознати хора, които очевидно са поне толкова луди, колкото и ти.
На асфалтирания път редувах тичане с бързо ходене. По-бързо се уморявах и усещах болката по-силно от колкото на планинските пътеки.
Така лека по лека стигнах до Чуйпетльово. Поне за мен си беше култово да чуя петлите в Чуйпетльово. Искам да благодаря на едно момче, който беше наистина мил и ми преотстъпи реда си за чай, а после ми помогна като изстиска мед първо за мен, а после за себе си. Още не знам как се казва. Но му благодаря искрено. Именно този тип хора окуражават вярата ми в човешката доброта и благородство. Благодаря пак!
После продължих. Ходене. Тичане. Спомням си как по едно време си мислех как няма да мога да продължа да тичам. Но после започна спускане. Хората, с които съм била на планина, знаят как се спускам и че се оставям на терена да ръководи темпото ми, т.е. забързвам се. Там започнах да тичам отново и се движих горе- долу добре.
По едно време след един от пунктовете, започнахме да тичаме/ходим заедно с един мъж. Май дори и не го попитах за името, може би нямаше значение тогава. Оказа се, че и той за първи път участва, тренира бокс, а преди години се е занимавал с ориентиране. Говорехме си за подготовката (и липса на такава), за обществото и спорта, за Обиколката и други неща.
Слънцето беше изгряло и аз се бях сетила за онова хубаво начало на „Ало, ало” : Слънцето блести, птичките пеят, а аз имам въшки, морски въшки, на което се смяхме много като деца. Е, нямахме такива, ама имахме невероятните изживявания от последните часове.
После той продължи напред. След известно време, трябва да си призная, не ми беше много приятно да гледам как хората ме задминават. Но не си позволявах да се опитвам да ги настигам, защото знаех няколко неща:
- Не се състезавам с никого, освен със себе си.
- Имаме различна физическа подготовка и всеки си има своето темпо.
На един от асфалтираните пътища ми направи впечатление един шофьор. По принцип шанса да те окъпят с вода от локвата си е доста голям и нещо нормално за София. Да, на 60-70 км определено не ме вдъхнови идеята да ме сполети същото виждайки локвите и приближаващата кола. Благодаря на човека, който не само забави скоростта си, но и така да заобиколи, че да не ме изкъпе. Знам,че това трябва да е нормата, но както всички знаем е далеч от реалността. За това още веднъж благодаря!
Искам и да поздравя и благодаря на хората от пункта на 75 км. Много сте готини и извинявайте, че не ви благодарих на място, но се усетих как ако остана още малко, няма да искам да си тръгвам. Относно мнението на участниците за храната, защо не направите анкета в сайта/Facebook/Survey Monkey и/или да я изпратите на емейла на участниците. Сигурна съм, че всички биха се отзовали.
Всичко вървеше добре докъм 80-тия км (поне по моя преценка). Чувствах се сравнително свежа, малките признаци на умора ги пренебрегвах, а факта, че си усещам всички мускули го приемах за напълно нормален. Проблема се появи с острата болка в сухожилието на левия крак. Едва стъпвах. Пробвах на няколко пъти да потичам, но болката се усилваше. Реших да продължа с бързо ходене, като се опитвам да не натоварвам толкова левия крак. Резултата беше, че изостанах с времето, а към края ме болеше и ставата на десния крак. В общи линии може би едно от не толкова умните ми решения. Все още си казвам, трябваше да продължа да опитвам да тичам докато не стане. От друга страна, не исках да жертвам възможността да финиширам. За първи път в живота си бях изпитвала такава болка и не исках да си причинявам сериозна контузия , тъй като не бях и сигурна какво точно ми е. Та последните 20 км ги продължих ходейки/куцукайки. За мен времето ми беше важно, но по-важното беше да завърша. Защото бях посветила тази Обиколка на Вики. Защо? Защото може би нямаше да съм там, ако не беше тя.
Като гимназистка бях от хората, които предпочитат да прочетат още една книга пред спорта. Сестрите ми бяха почнали да ходят на стадиона да тичат, а ние с мама ги придружавахме, като си хапвахме нещо на скамейката. След един-два пъти реших и аз да тичам. Всичко почна от една обиколка, после стана 40 минути, после прибавихме и тренировките след тичането. Беше много приятно. Имахме различен стил на тичане. Вики обичаше да редува бързо тичане с ходене, докато аз си бях намерила едно удобно темпо, в което си прекарвах 40-те минути (по-късно 1 час). Това беше преди шест години, когато бях 10 клас. После графиците ни започнаха да се разминават, но все пак успявахме да тичаме заедно от време на време. В последните месеци от живота си Вики беше започнала да прави по-дълги обиколки без спиране. Тя беше спортна натура и от малка беше много бърза. Успяваше да надбяга всички и дори и още в училище й излезе прякора „Дъщерята на Вятъра”. Аз винаги съм предпочитала по-дългите равномерно изтичани разстояния. В къщи ми разказват, че още като малка съм обичала да ходя и така са ме приспивали. Явно някои неща не се променят.
Един приятел ми каза, че се е вдъхновил от мен и е започнал да тича. Странно е да го чуеш от човек, когото познаваш. Обясних му, че за мен факта, че съм финиширала не е толкова специално нещо, каквото го правят всички колеги и познати. Но същевременно съм щастлива, защото за мен това означава, че чрез мен се е предала част от това, което самата Вики ми даде. Някак си тя е жива чрез мен.
В последните 10-15 км походихме заедно с още едно момче. Бях го забелязала още преди това по пътя, но не му бях обърнала особено внимание. Започнахме да говорим. Оказа се че си е направо ветеран – 4та обиколка поред. Интересното, поне за мен, е че за разлика от повечето участници не беше в специално облекло за тичане. Но това определено не беше толкова важно. С него си поговорихме за бъдещето и за финансите. Оказа се, че и той е планинар и всъщност покрай това участва в Обиколката. И да, той е този, който е пушил по пунктовете. (очевидно не пречи на performance –a, както ни карат да мислим). На пункта при Симеоново се разделихме, аз продължих да куцукам, а той се спря да поговори. Не след дълго ме задмина тичайки. Евалата му казвам на това.
Аз продължих да ходя. На няколко пъти се опитах да тичам, но болката беше много силна. Да можех да изпия единия от аналгините, но го считах като cheating. През цялото време, като изключа едното хапче мултивитамини не съм вземала нищо по- специално или различно от сандвичите, солените краставички и каквото друго вегетарианско имаше по пунктовете. Не исках никакви помощни средства. Исках да проверя какво мога да направя сама. За това и не си сложих слушалките. От опит знам, че музиката може да помогне да продължиш с по-добро темпо, но исках да съм сама със собствените си сили в това предизвикателство. Защото от самото начало си беше изпитание на волята.
Последните два-три километра бяха най-дългите. Знаех, че остава малко, но имах чувството, че е безкрайност. След като разбрах, че остават само 14 км мислите ми бяха от типа на: Когато тичаш правиш по 8-9 км. Сега просто трябва да го изминеш същото разстояние, почти два пъти. Не е толкова много. Като всяко друго тичане е. На моменти си спомнях, как преди с Вики сме ходили заедно по планинските пътеки. Като изключим острата болка в сухожилието на левия крак, последвалата болка в ставите на десния крак, отеклите ми ръце (от водата, предполагам) се чувствах добре, имайки в предвид какво съм изминала. Почти беше сякаш тя е до мен и просто си ходим заедно в планината.
Когато стигнах Бояна и вече познатия път само си мислех каква свежарка съм била на същото място 15 часа по-рано и как съм в момента. Опитах се да тичам, но едва стъпвах на краката си и не можех. Опитвах се да ходя колкото мога в „удобно” (към този момент нямаше нищо удобно) бързо темпо, с което и финиширах. Дори и не попитах колко ми е времето. Директно си взех една вода. Дадоха ми тениската. Май трябваше да избирам между S и M. Взех S- и тя ми е приятно широка. Тогава не й обърнах кой знае какво внимание.
Седнах на тревата. Разплаках се. Не заради болката. А поради факта, че независимо какво правех нямаше да я върна. Дори и на интелектуално ниво да го бях осъзнавала през последните 363 дни, това не променя факта, че дори и сега не искам да приема, че я няма. Че няма да се разхождаме заедно. Да тичаме. Да се шегуваме. Да си говорим. Да се закачаме. Да учим заедно. Тя винаги ще си остане моя Хърбел, а аз нейния Щърбел (точно от „Присмял се Хърбел на Щърбел” – наистина си приличахме, но и се различавахме много –все пак различни личности). Винаги ще бъде най-близкото ми човешко същество. Единствената ми Вики. Няма да забравя когато учихме в Седмо СОУ – тя беше 5, а аз 6 клас, седяхме веднъж на едно от междуетажните пространства. Чакахме нещо. Дори не помня какво. „Големите” бяха на смяна и тъкмо ги бяха пуснали в междучасие. Един „гамен” каза шумно на съучениците си –„Я ги виж, тея са близначки”. Който ни познава и двете знае, колко различни бяхме в дадени отношения, но колко еднакви в други.
Изминах Обиколката в нейна памет. В моментите, когато болката беше най-силна си казвах: Продължавай. Не става въпрос за теб. Това е за нея. Тя би се усмихнала и би ми казала „още малко ти остава, ще се справиш”. Понякога имах чувството, че тича с мен. Че сме пак заедно в планината. Ходейки напред, хванати за ръка, говорейки си за глупости, за плановете за бъдещето, за това какво искаме да правим. Не знам как да го обясня, но в тези 15:29:29.8 имаше моменти, в които всичко беше както преди. Бяхме заедно. Може би не физически, но усещах духа й до мен.
Спомням си един филм, който даваха докато бяхме деца по БНТ. Ставаше въпрос за близнаци, разделени като са били родени, които след години се намираха. Май не бяха точно хора, защото, когато слепваха дланите си се издигаха в небето като лъч светлина. Сигурно ще прозвучи откачено, но това е което ме крепи в ежедневието ми. Вярата, че когато умра, ще съм отново с нея. Че ще сме заедно. Че това е просто кратковременна раздяла.
15:29:29.8
П.С. По принцип не обичам да говоря за това как се чувствам и да споделям, особено с хора, които не познавам/едва познавам. Но считам за важно да почета сестра си Виктория. И да запазя жив светлия спомен за нея. Защото със съжаление открих, че понякога паметта на хората е наистина краткотрайна.
А вие защо бягате?
Пишете ни на contact@runner.bg.