По стъпките на Фидипид или един българин на Атинския маратон

Атинския маратонКакто повечето хубави неща, така и идеята за участие в 34-тия Атински маратон, провеждащ се 120 години след първите Олимпийски игри, се роди малко спонтанно преди доста месеци. Верен на себе си и принципите ми, че не обичам да действам импулсивно, първо се отдръпнах от предложението, но много бързо това беше коригирано и участието потвърдено. Подготовката за него (организационна) вървеше сравнително лесно, без много трудности и препятствия. Щеше да се пътува със самолет, събрахме се доста голяма група от България, като повечето щяхме да летим 1-2 дни преди самото събитие.

По-малката част от нас потеглихме в събота сутринта, като мислено проклинах ранните часове на денонощието и този, който е измислил полетите по това време. Вече бях напълно убеден, че на следващия ден ще се бяга недоспал, но се стараех да не мисля за това. Полетът мина гладко и сутринта в 09:00 бяхме в центъра на Атина, чувствайки се така все едно е около 18:00 вечерта. Единствените и основни цели за деня бяха да си вземем стартовите номера и да открием хотела, но не се оказаха толкова прости. След 1-2 кафета и закуска  решихме да тръгнем към Експото за номерата. Оказа се, че аз, като основен организатор на малката ни група (което винаги е грешка!) или не съм доразбрал правилно нещо, или на сайта информацията за местоположението на Експото не е напълно точна (по-скоро и от двете по-малко) и след няколко метростанции се озовахме до стадиона на Олимпиакос, но не и там, където искахме да бъдем. Леко успокоително подейства, че не бяхме само ние загубените, но не ни помагаше. Появи се една гъркиня, която каза, че ще ни заведе, но май нямаше ясна представа точно къде. След доста обикаляне от около 4-5км в голямата жега, влачейки куфари и раници и движейки се между “руините” от Олимпиадата в Гърция (не, не тази от 1896 година!) – говорим за запустели места, изоставени огромни сгради и занемарени пространства, обрасли с трева и отвсякъде заградени и заключени – след, също така, прескачане на препятствия (основно бетонни), преминаване през огради и други премеждия достигнахме до прословутото Експо. Към края на епичния преход, колоната ни влачещи се чужденци наброяваше сигурно 100-тина души и малкото хора, с които се разминавахме се забавляваха с нас, снимаха ни, но не останах с впечатлението да ни съчувстват. Вече твърдо бях на мнение, че сме заслужили медалите си предварително, а още не знаех какво ни очаква вътре. Експото и организацията бяха страхотни с оглед на общата бройка участващи както на маратонската дистанция, така и на по-кратките от 5 и 10 км, но след дългото ходене и леко изнервени със сигурност нямахме особено желание да се мотаем по безбройните щандове за дрехи, маратонки, чорапи и какво ли още не и не ги оценихме подобаващо. Минусът бяха жегата, липсата на въздух и фактът, че трябва да преминеш около абсолютно всички щандове, за да достигнеш до втория етаж и да си вземеш тениската. Но все пак ни държеше мисълта, че истинската причина да сме в Атина тепърва предстои, а също така и положителните емоции. Видяхме се с другите българи набързо, изпих няколко бири (повече от предвиденото, но вече се бях предал и нямах никакви амбиции за другия ден) и легнахме доста рано.

Денят на маратона

Отново ранно ставане, обличане, ритуали, суеверия, хранене, кафе и поехме към една от метростанциите, от които щяха да тръгват автобуси към Маратон. Качихче се бързо и веднага тръгнахме. Пътувахме доста дълго и пътят, поне от автобуса, леко ме плашеше, защото трябваше да се върнем по него. След като стигнахме до старта, бяхме впечатлени от хилядите хора, които се намираха там и вече загряваха. Преоблякохме се, оставихме си багажа на определените места (перфектно организирани!) и направихме една лека обиколка на стадиона до старта. Около 30 минути преди началото отидох да си търся стартовия блок и все повече се усещаше леко напрежение от предстоящото. Минутите минаваха бързо и най-накрая стартът беше даден. Започнахме с леко темпо, което обаче ме устройваше почти напълно, а и изпреварванията бяха невъзможни заради тълпата около теб. Примирих се и затичах с темпото на групата, като постепенно започнахме да се разкъсваме. Появиха се и първите хора от публиката, които ни подкрепяха викайки и пляскайки. Времето беше топло и слънчево, каквото и си остана до края на деня. Движех се добре, махах на хората отстрани и се наслаждавах на всичко. Първият преломен момент, не толкова за самото бягане, колкото за духа на състезанието, дойде на 7-ми км. Мъж, бутайки инвалидна количка, пригодена като триколка, в която беше дъщеря му, ни изпреварваше, но не това е най-важното. Самата гледка ме разтърси и промени цялата ми нагласа към деня, състезанието, а и не само. Искаше ми се да му кажа много неща, но нямаше как. Искрено съм благодарен за възможността да му изкажа целия си респект и уважение към него и детето му, както и към безкрайната му сила и енергия, която излъчваха двамата, когато ги застигнах и подминах на 35-ти км, а и също така отново да му стисна ръката след края на маратона. Тогава и той, и дъщеря му бяха щастливи, истински щастливи, и това се виждаше не само по усмивките ми. Като знак от друго място, няколко километра след като ме изпревариха, настигнах човек на чията тениска имаше следния надпис, изключително подходящ за мислите, които бе бяха обзели тотално, а именно – “Wo es Helden gibt, braucht es keine Profis!” Абсолютно съм на мнение, че момиченцето с баща си са истински герои, които в моите очи засенчиха всички спортни успехи от този ден! Респект както към тях, така и към другите хора с проблеми, подобни на техните, които също участваха в това събитие!

Маратонът обаче продължаваше, а аз все още бягах и се стараех да се забавлявам максимално, както и да опитвам да зарадвам някого – реших, че това е най-малкото, което бих могъл да направя. Около 12-тия км имаше хора, играещи сиртаки и няколко от бягащите се включиха в него. Аз разумно пропуснах, защото знаейки възможностите си, вероятността да бъда подгонен и замерван с каквото намерят под ръка хората е почти 100%. Продължавахме напред като изпреварвах доста участници, но не се увличах по ничие темпо. Пиех много вода, хапвах банани и фурми (носех си, няма по пунктовете), както и взимах доста сол (също имах в мен). Усмихвах се постоянно на всички от публиката, особено на децата, които бяха отстрани и подаряваха клонки или просто подаваха ръка, за да ни поздравят. Стараех се да се движа постоянно от една от двете страни на пътя, за да мога да подам и аз ръка на максимално много деца – определено се радваха на тези от нас, които го правеха. Публиката ни окуражаваше постоянно и чувствата и атмосферата бяха прекрасни. Продължавахме да се движим, дългият баир вече започна и логично намалих темпото, но не спирах и за секунда. Пиех още повече вода, беше много топло, а на моменти имаше изключително силни пориви на насрещен вятър. Все повече ходещи или спрели маратонци се появяваха отстрани, но аз се чувствах перфектно. Километрите оставаха зад гърба ми, бях спрял още от 10-тия км да гледам каква ми е скоростта и времето, не гонех никаква конкретна цел – наслаждавах се на всяка една секунда. Подминахме 30-тия км, а хората от публиката ставаха все повече. Все още се чувствах комфортно, но постепенно започнах да изпитвам и умора, появиха се сигнали за предстоящи крампи, но не им обръщах особено внимание. Със сигурност многото вода, която пиех, вече не ми се отразяваше добре, но беше твърдо топло, за да я спра по пунктовете. Разстоянието до финала намаляваше, скоростта ми също падаше постепенно, вече ми беше доста лошо и краката ме боляха ужасно, но просто не виждах никакъв вариант да спра или нещо от този тип. Публиката беше навсякъде, хората ни подкрепяха постоянно – “Браво, браво!” – и това ми даваше сили да не свалям усмивката от лицето си, както и да не спирам да се движа. Видях входа на стадиона, увеличих, доколкото беше възможно, скоростта и в момента, в който влязох на това антично и невероятно място, буря от емоции нахлу отново в мен – всички моменти от деня минаваха пред очите ми, искаше ми се да викам, да плача, да се смея. И не, причината не беше само завършването на самия маратон. Беше нещо по-комплексно, по-голямо от резултата, по-голямо от положените усилия. Нещо, което обаче си заслужава…

И, обобщено – страхотна организация, най-трудното трасе за класически маратон, на което съм бягал, много и само положително емоции и чувства, персонален рекорд, който няма никакво значение, запознанство с много готини хора. Определено, лично според мен, това е маратонът, на който всеки трябва да участва някога.

Athens2

Автор и снимки: Мариан Димитров

Comment is closed.