Витоша 100, 18-19.06.2016 г. Първият ми завършен ултрамаратон. Изобщо първият такъв, в който участвам, и първи случай на пробягани над 42 км.
Участието на това състезание ме блазнеше още от самото начало, когато започнах да тичам – тоест преди 2 години и няколко месеца. Първата година изобщо не ми минаваше през главата да се опитвам на него – все пак нямах почти никакъв опит, имах трагична подготовка и доста килограми в излишък. Миналата година се колебаех, но реших да не се правя на нещо повече от това, което съм, и съсредоточих усилията си към завършването на първия ми класически маратон и после на още един. Покрай тях участвах и на няколко полумаратона, както и на 3-4 кратки планински състезания (максимум 18-19 км.) Оставих Витоша 100 за следващата година.
И тя дойде
Още на 01.01.2016 г. рано сутринта започнах така наречената “подготовка” с 10-12км бягане в планината на -15 градуса. И в общи линии подготовката завърши тогава. Последваха 2-3 седмици, през които правех всичко друго, но не и да тичам/плувам или каквото и да било, свързано с физическа дейност. После реших да се готвя за градския ултрамаратон Spring360 и 2-3 седмици всичко вървеше наред. Последваха сериозни и продължителни проблеми с коляното и кръста, пропуснах Spring360 и се възстанових 10-тина дни преди планинския маратон на Панчарево, организиран от спортен клуб “Бегач”. Записах се и реших да участвам въпреки ненапълно затихналите болки в коляното и кръста, защото ми се стори добра тренировка за Витоша 100. Като за първо толкова дълго бягане в планината, калното трасе и болките почти през цялото време, финиширах с приличен резултат и това ми даде надежда, че до юни ще мога да се подготвя добре. Обаче реших да участвам отново на маратона в Плевен и съответно зарязах бяганията в планината изключая едно леко такова от Железница до Симеоново и обратно, тоест 23-25 км почти равен терен. Между другите ангажименти мина и състезанието в Плевен, където подобрих значително резултата ми от миналата година и следващото събитие в календара беше Витоша 100. За съжаление, отново нямах време и възможност за каквато и да било подготовка освен бягания от по 10-15 км на стадион “Академик”. Въпреки това отдавна бях регистриран, записан и тръпнех в очакване за старта. Две седмици преди него само това ми беше в главата денонощно – правех си стратегии, подготвях се какво ще ям, четях всичко от всеки и трупах, полезната според мен, информация в главата ми. През тези 14 дни направих само едно бягане късно вечерта, за да видя какво е чувството да бягаш с челник (никога преди това бях), и ходех по 4-5 км бавно почти всеки ден. Времето минаваше бавно, но най-накрая чаканата събота дойде.
Денят на обиколката
Рано сутринта трябваше да стана и да пътувам в най-голямата жега общо 300 км, като се прибрах около 15:00 следобед. Съответно поизморен от шофирането и горещините. Естествено не успях да дремна, подготвих си багажа (по дяволите, като гледах колко неща имам, все едно бях тръгнал на едноседмичен преход), ядох какво ли не (уж полезно и препоръчително преди състезание – прекарах 1 седмица в четене на какво ли не за това как функционира в детайли организмът ми, колко въглехидрати ще ми трябват, електролити, по колко ще изразходвам, по колко да приемам на час и какво ли не, пфу!) и чаках да стане време. Най-накрая се облепих с лепенки, облякох се и тръгнахме към старта. Там се видях с доста познати, които поне успяха да ме убедят да махна бананите от чантата с оглед на сериозното й тегло от 5-6 кг. Сега вече времето минаваше бързо, подготвих челника, сложих пулсомера, пораздвижих се леко и застанах горе-долу по средата на стартиращите. Оставаха 3 минути, после 2, 1 и започнаха да броят последните секунди. Най-накрая старт! Очакваше ме 92 км планинско трасе, по което никога не бях минавал по какъвто и да било повод, изключая разстоянието от Железница до Симеоново. Всичко предвещаваше да е интересно и да науча нови неща за себе си и за този тип състезания.
Имах план да се опитам да мина бързо разстоянието до първия пункт във Владая, но веднаха щом преминах арката и завих по качването, промених намеренията си. Прецених, че след като нямам никакъв опит с такива натоварвания би било по-разумно да пестя като начало силите си. Съответно спрях да тичам и започнах да ходя доста бързо, движейки се след няколко човека. Подминахме много хора, стигнахме до Тихия кът и там започнах да тичам. Стигнах бързо до Владая, дозаредих с вода и продължих. След стръмното изкачване попаднах в нова групичка от 2-3 души и започнах да тичам с тях с прилична скорост, която ме устройваше. Горе-долу в този момент започнаха и болките в стомаха – явно следствие на погълната храна от мен след 18:00 вечерта. Следващите 10-11 км до Кладница бяха доста тежки, защото въпреки постоянното тичане, в главата ми нямаше нищо друго освен оплакванията на корема ми и болките в него. Стигнахме до втория пункт и докато пълнех вода и разтварях някаква електролитна напитка в другото шише чух първите хора, които се отказваха по някакви причини. Хапнах набързо, изпих 2 хапчета за корема (все пак имах какво ли не в чантата), смених 2 лепенки с нови, защото вече имах рана на един от пръстите на краката и продължих в тъмнината по асфалта. Тичах сам по перфектно осветявания от челника ми път и се стараех да не се поддам на емоцията и да увелича излишно скоростта, когато наближавах някого или някой ме изпреварваше. Времето беше прохладно, нощта ясна и луната в почти пълния си обем. След известно време намалих доста скоростта и където имаше изкачвания започнах да ходя с цел пестене на сили, въпреки че не чувствах никаква умора или каквото и да било. Вече бях изял 1 от геловете ми, а и доста фурми и стафиди, както и сол, и не бях гладен, но въпреки това хапнах още 2-3 фурми пътьом от запасите ми (неслучайно си бях натъпкал чантата така). Видях, че съм загубил и една от връзките на раницата (тези, които я стягат към гърдите ми) и при по-висока скорост беше доста некомфортно, но нямах избор така или иначе. След като стигнах до пункт “Студена”, реших да се позастоя поне 4-5 минути там. Хапнах спокойно фурми, сандвичи, краставици със сол, един гел, напълних отново вода, а покрай това видях и много познати лица. Знаех, че за момента се движа доста бавно и има много хора пред мен, но не ми пукаше. Исках да завърша, а за да стане това, ми трябваха свежи сили. Все пак бяхме минали едва 30-тина км до момента. Поразмислих и отново промених идеята ми за бягане по баира към Чуйпетлово. Тръгнах с леко темпо по асфалтовия път като редувах ходене с тичане. Денят настъпваше с пълна сила и чувствах прилив на енергия и положителни емоции. Пулсът ми беше 110-120 удара/мин към този момент и не усещах все още никаква умора. След Боснек бягахме леко с двама познати до пункта на Чуйпетлово. Там те останаха при техен приятел да заредят, а аз се застоях 10-тина минути на пункта. Имаше още хора, които се отказваха от състезанието, а мен бяха започнали да ме наболяват колената. След като се нахраних, разтворих и втората ми електролитна напитка, пих вода, намазах се с някакъв гел (имах сектор “Аптека” в чантата, до отделението “Хипермаркет” все пак) и разбрах, че до момента има около 120-130 мъже пред мен. И отново ми беше безразлична тази информация. Битката щеше да бъде със самия мен, поне така очаквах. Потеглих от пункта и вече реших, че може да започна да тичам малко по-бързо. След като подминах по-тесните пътеки и излязох на полето, увеличих драстично скоростта и поддържах темпо от около 5-5:20 мин/км до следващия пункт в Ярлово, като подминах доста хора през това време. Отново хапнах стабилно, пих вода, шегувахме се с хората на пункта как може да съм толкова ухилен по това време и след толкова изминати километри и потеглих. 07:00 минаваше и започваше да става по-топло, а ми бяха казвали, че сега предстои дълъг и кофти участък, в който доста време си на открито без сянка около теб. Така и беше. Стараех се да бягам през цялото време, но скоростта ми беше ниска, а на качванията ходех. Все още нямах сериозна болка никъде, стомахът не се беше обаждал от часове, коленете ме отпуснаха и се чувствах щастлив. Подминавах доста хора, а мен никой не ме настигаше и леко се притеснявах да не изгърмя накрая и да закъсам някъде, но въпреки това се стараех да се движа сам и да не се съобразявам с други около мен. Някъде в тази част съдии ни записаха и казаха, че съм 120-ти. Предполагам е било общо (мъже и жени), но така или иначе нямаше особено значение. Имах друга цел. Постепенно навъртените километри се увеличаваха и пристигнах до пункт “Брезите”. Там имах сериозно изкушение под формата на бира, но устоях. Отново хапнах, напълних вода вече и в двете шишета и реших, че моментът да увелича скоростта с оглед на идващото ми познато и сравнително леко трасе е дошъл. Оставаха още около 25-30 км, нямах никаква умора, болка, не ми беше минавало през главата и за секунда мисъл за отказване или бунт на мозъка ми какво правя и защо съм такъв идиот да се товаря толкова много и т.н. А очаквах тези неща, поне повечето хора казват, че ги има. Както и да е. Реших, че не ми се слуша музика и така и не извадих мр3-то и слушалките (поредния излишен багаж наред с яке, резервни чорапи – wtf?!?, наколенки – 2, мамка му!, компресиращи чорапи – що за глупост е това и защо изобщо съм ги купувал! и т.н.) Започнах да тичам със скорост между 05:00 и 06:00 мин/км. и буквално щастието ме заливаше, чувствах се свободен, преизпълнен с позитивизъм и усмивката не слизаше от лицето ми (вижда се на всички снимки). И държа да подчертая – не е страничен ефект от хапчетата за корема – поне не беше посочено на листовката. Поддържах тази скорост доста време, като я намалях само на кратки и стръмни изкачвания или евентуално да пия вода. Спрях за секунди на пункта при Бистрица и продължих. Изпреварих много хора, които изобщо не предполагах, че мога да настигна с оглед на това преди колко много часове те ме бяга подминали. Вече правех сметки за времето, но 8-9 км преди финала маратонките и краката ми решиха, че не са съгласни с това. Буквално изведнъж ме преряза жестока болка в предната част точно над глезена. Опитах се да я игнорирам с тичане, но тя се засили още повече, а малко след това започнаха да ме болят много силно и петите. Каквото и да опитвах, не ставаше да тичам и започнах да ходя максимално бързо. Стигнах до последния пункт и продължих да ходя и подтичвам на моменти. Въпреки тази болка не чувствах някаква особено умора, нямах проблеми с мускулите, главата и каквото и да било. Явно ми се размина този път – нито “ударих стената”, нито имах крампи, нито нищо. Чак чувствах, че все едно не съм се справил като хората. Такива мисли ми минаваха, а разстоянието до финала намаляваше. Въпреки че ходех, отново никой не ме настигаше и по едно време реших да не съм объркал пътя, но товя нямаше как да стане. Маркировката беше перфектна! Краят наближаваше, излязох на пътя, вече тичах и ми беше все тая колко ме болят глезените – няма да финиширам вървейки! Видях някаква изгубена шапка от миналите преди мен и я прибрах с идеята да я оставя на финала (както и направих). Минах последния завой, засилих се колкото можех леко куцайки (добре де, съдейки по това как ходех накриво след състезанието, тичането също е изглеждало леко комично отстрани) и финиширах. 12:26:37 часа, 65-то място. Явно бях успял да изпреваря доста хора през втората половина на трасето. По-добро време отколкото очаквах, според мен нелош резултат за такъв като мен без опит и всичко останало изредено горе. Дадоха ми медал, хапнах 2 сандвича с една кола, купих си бира (от 3 седмици чаках да мине Витоша 100, за да започна пак да пия бира в жегите) и легнах на тревата.
Обобщено
Обобщено, около 92 км, 12:26 часа, първоначално тежаща около 5-6 кг раница, 65-то място, 141 удара/минута среден пулс. Без крампи, без борба със себе си, без мисли за отказване, почти без мускулна треска, без “удряне на стената”, кофти маратонки – трябва да търся други с оглед на травмите на глезените и ходилата, много усмивки и щастие по време на бягането. Доста грешки от моя страна, които вече съм си отразил и ще се постарая да не повтарям. Амбиция за по-добро време през 2017-та година. Но и нещо сякаш ми липсва. Не знам какво е. Чувството при мен не е по-различно от това, когато завършвам полумаратон или класически маратон. Просто завършено състезание.
Минаха няколко дни, а еуфория от завършването, приповдигнато настроение и нещо като гордост така и не идват. А може би и не трябва да идват. Така е по-добре.
Автор и снимки: Мариан Димитров
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg