До Валенсия и обратно плюс 42.2 км

В следващите няколко реда бих искал да ви представя моите впечатления от маратона във Валенсия.

В средата на август с двама бойни другари (Благо и Милен), забелязахме, че групата на българските участници в маратона във Валенсия сериозно се увеличи и започнахме да проучваме как да се включим и ние. Оказа, че е напълно по възможностите ни и … оле, регистрирахме се и започна тримесечното чакане.

В петък, 18-ти ноември, бойната група се събра на Терминал 1. Бяха се присъеденили и доста придружители и май напълнихме половината самолет. След 3-часов полет и най-твърдото кацане в скромния ми опит кацнахме в Кастелон. Набързо взехме рент-а-кар, който ни очакваше и се придвижихме към Валенсия.

Основната част от групата се беше настанила в един хостел в близост до стария град, но аз реших, че задължително трябва да си запазя самостоятелна стая, каквито там нямаше. Беше ми ясно, че в тези 4 и 6-местни стаи няма да мигна и още повече щях да намаля и без това не особено големите си шансове за завършване в рамките на контролното време. Настаних се в друг хостел на 200 метра от останалите. Метнах си набързо нещата и излязох веднага навън, за да се видя с един стар приятел – Иван Ланзос. Иван е испанец, живял 3-4 години в България, научил за 6 месеца (бих казал перфектно) български. Преди година и половина се върна в Испания и дойде от Мадрид до Валенсия, специално за да се видим. Голям пич 🙂 Разгледахме града – изключително ми допадна. Имаше всичко – модерно строителство, историческа част, море, абе всичко.

На следващия ден решихме да отидем да си вземем номерата и стартовите пакети. От хостелите ни до експото, което беше в “Градът на изкуството и науката” (уникално красиво място) се стигаше, като се минава през огромен парк. Паркът преди е бил корито на река, която е пренасочена, а пространството в последствие озеленено и снабдено с разнообразни спортни съоръжения – футболни игрища, детски площадки, тенис кортове, велоалеи, алеи за бягане, стрийт фитнес и каквото ли още не. Едва се разминавахме с многото хора, всеки от които си се занимаваше с някаква двигателна активност. Първоначално помислих, че това е заради маратона, но като погледнах как 60-70 годишни баби и дядовци се потят на уредите на фитнеса установих, че просто тук си има изградена спортна култура. Всички изглеждаха доста по-добре сложени физически и делът на хората с наднормено тегло определено беше доста по-нисък от това, което съм свикнал да виждам.

Пристигнахме в експото. Имаше щандове на всички известни европейски и световни маратони, които се надпреварваха да ни пъхат разни брошури в ръцете. Всякакви производители на спортна екипировка. Свои щандове имаха и основните спортни клубове в града – Валенсия, Леванте и местния баскетболен отбор. Страшно много народ – но всичко беше доста добре организирано. Движението беше еднопосочно – само напред. Ако си пропуснал нещо и искаш да го видиш отново, трябва да влезеш пак. Взехме номерата, активирахме ги и се насочихме към стартовите пакети. Излязох с две огромни торби, подобна на тази от съботните ми пазарувания във Фантастико – тениска, пасти за зъби, шампоани, барчета, списания, храни, хавлия … и 2 бири 🙂 Имаше и ваучер за паеля парти (паеля, хляб и кола), съответно донапълнихме още торбите и след кратка дрямка на поляните пред експото и лека разходка се прибрахме. Сложих часовника да се зарежда, наредих всичко, което щях да ползвам на следващия ден, като един виден кифльо снимах и постнах всичко във Фейсбук и си легнах.

Естествено, бях станал час по-рано от предвиденото, от вълнение. Облякох се, монтирах си номера и отидох на срещата с бандата. Градският транспорт в деня на маратона беше безплатен и редовен. Пристигнахме доста бързо и отидохме да си оставим нещата на гардероба. Като си спомня на другите състезания какъв хаос става с гардероба при 500-1 000 участника бях подготвен за сериозно чакане, но … нищо такова. Всичко беше организирано перфектно. Имаше 100-тина пункта за оставяне на багаж, съгласно номера (през 200-300 номера, примерно), на всеки по 2-3 доброволеца. Зад гардероба имаше поне 50-тина тоалетни, имаше огромни стрелки кое накъде е … всичко както трябва. Съмнително перфектно.

Ударихме по една снимка с останалите и се разпръснахме по зоните. Аз разбира се, в последната, заедно с Милен. Досега бях бягал 2 пъти маратон – в родния Плевен – първия път за 5:14, а втория за 5:07. Задачата за днес беше да сляза под 5 часа. Като сравня баирите в Плевен с равното трасе във Валенсия, ми се струваше напълно постижимо. От няколко месеца бягах по пулс и бях установил, че това е моя стил на бягане. Никакво излизане от рамките на комфорта и увличане по тълпата. Ако някой си мисли, че 102-та ми килограма предразполагат към по-добър резултат, да вземе две десетлитрови дамаджани с вода и да пробва да тича с тях, да го видим 🙂 А и няма да умираме, сега. Ще си разглеждам града, ще се запозная с някой … и така.

Започна обратното броене и … старт. 17 000+ тръгнаха по двата моста и запрепускаха по Валенсианските улици. По програма трябваше да държа средно темпо около 7 мин/км. В началото малко по-бързо, но в никакъв случай не по-бързо от 6:30 мин/км. Ясно ми беше, че това не ми е по възможностите и последните 10 км. ще се наложи да ходя. Оставих по-бързичките да минат пред мен и си бягах, както аз си знаех.
Атмосферата беше уникална. Целият град беше излязъл и подкрепяше бегачите. Ама не, че някой му е казал да го направи, ами по собствено желание. Хората бяха превърнали събитието в празник. Замислих се как са успели да създадат такава традиция, това нещо все пак е започнало от някъде … не можах да си отговоря. На всеки ъгъл, на всеки километър имаше по нещо. Доколкото разбрах в последствие всякакви организации правят нещо като сцени, на които се представят. Има нещо като “battle” на детските градини, в които всяко такова учреждение се представя с някаква тема – едните са “малинките”, други “миньони”, трети “покемони” и т.н. Правят си костюмите в месеца преди състезанието и нямат търпение да се покажат. На самите сценки пеят разни песнички тип испанския вариант на “Зеленчуци който не яде” и подават ръце за поздрав към бягащите. Освен децата, разбира се имаше и възрастни – някакъв клуб по готварство, чиито членове се бяха маскирали като готвачи клуб по летене, които бяха донесли някакви кошове с хелиеви балони, в стил чичкото от “Up in the air” и още какво ли не. Най-много ми хареса това, че имаше поне 10-тина групи, които свиреха на барабани. Това беше много надъхващо. Все едно снимаха “They don’t care about us” на Майкъл Джексън в града, ама с повече статисти.
Сред участниците имаше доста екстравагантни фигури. Доста от участниците бяха с костюми на супергерои. Бягах стотина метра с Батман, после пейсвах Супермен, по едно време ме изпревари Спондж Боб. Имаше един доста култов тип, на чиято тениска пишеше “Паоло, който бяга назад”. Запознахме се, поздравих го. Младежът наистина се казваше Паоло и … бягаше назад. Идеята му беше така да избяга целия маратон. Като цяло последната група, в която стартирах и аз си беше един мини-карнавал.

Направих съпоставка със Софийския маратон, където отнесох толкова псувни, все едно бях ритнал Стоичков. Спомням си много добре и една жена с малко дете, която късаше ограничителните ленти в Южния парк и обясняваше как никой не може да й каже къде ще ходи. Хилядите шофьори, които много държаха да отидат до магазина на 500м. от вкъщи задължително с колата, за да си вземат цигари, въпреки че няколко дни преди това навсякъде имаше информация за състезанието и затворените улици. Не сме дорасли явно … както и да е.
Минахме крайбрежната ивица и едно от пристанищата на града и отново се отправихме към вътрешността. Към 10-тия км вече бях почти изял единия гел, който си бях приготвил. Към 15-тия преживях първото изпитание – минах покрай хотела, в който бях отседнал. Само на 20 метра от мен беше леглото, в което спах и щях да заспя отново след състезанието. Това, заедно с минаването покрай ресторант “Люляците” на Плевенския маратон (в който на предната вечер отпразнувахме предварително завършването) бяха двата момента, в които мотивацията ми по време на състезание е падала под минимума. Както и да е, хотелът се изгуби от погледа ми и живота се върна в мен. Отворих още един гел и – напред.
По едно време се усетих, че минавам средата – на 21.1 км бях за 2:19 ч. – толкова, колкото го бях планирал. Дотук добре. Спирах на всеки пункт и си взимах пълна бутилка, която носех с мен до следващия. На всеки трети пункт вместо вода взимах някаква синя електролитна напитка. Ок беше на вкус и нямаше проблеми. Към 25-тия км се появиха първите схващания и болки в колената. По трасето на всеки 5 км (може и по-често) медицински лица, които замразяваха, обезболяваха и какво ли още не. Не пропуснах да се възползвам от услугите им в движение. Започнаха да падат и първите жертви.
След 30-тия км се наложи да понамаля малко темпото. Минах на режим “над 7 мин/км.”, за да не се налага да ходя. Отворих и последния гел GU, който си бях взел от Running Zone. Иво ми беше препоръчал Roctane, или една идея по-силен. Идеята беше да си го хапвам равномерно почти до финала. По едно време хванах гела и водата в едната ръка, а с другата се наложи да си оправя колана, в който вече не беше останало нищо. Явно от зор, обаче съм стиснал гела по-силно и той се беше излял върху ръката ми. Е няма такова неприятно чувство. Едно че цялата ми ръка лепнеше, друго че нямах никаква сила. Решението – около два километра си близах ръката от дланта до лакътя. Явно прекалено бързата употреба на гела си каза думата и по едно време ме удари един прилив на енергия. На следващата сценка бяха пуснали песента от “Роки” и тогава вече адреналина ми мина всякакви граници. Както се бях отпуснал като дроб, сега се оглеждах за достоен съперник за една пехливанска борба в шадравана, пред който беше сценката 🙂 Заговорих се с един италианец и един французин, които изглеждаха също толкова надъхани (явно и те са си близали гел от ръцете) и пеейки “We will rock you” на Queen се устремихме към финала.
В далечината вече се виждаше Градът на изкуството и науката, където беше финала. Последните два километра доста бях позабавил темпото, но краят му се виждаше. Навлязохме в комплекса, където сред фонтаните и басейните бяха опънали една яркосиня пътека, по която щяхме да завършим.

Пред мен се виждаше уж финалната арка, но като се приближих установих, че след нея има друга, а след другата… друга. В крайна сметка имаше 4-5 арки във въпросния комплекс, като накрая разпознах баш финалната. Пред нея беше застанал Иван, който пляскаше и викаше нещо, което не чувах. Стегнах се за един псевдо финален спринт и …. финиш! Финиширах!! Сложиха ми медала, завиха ме в едно термофолио и … айде, кой откъде е.

Личен рекорд, като това беше и първия маратон, на който успях да бягам през цялото време. Програма на макс.
Дадоха ми поредната торба – едри мандарини или дребни портокали (така и не ги опитах и не разбрах какво точно беше), вода, електролитни напитки…На гардероба видях Веси и Пламен, а малко по-късно и останалите. Всички бяха супер доволни и дори започнахме да планираме в кой хотел ще отседнем следващата година и какво време ще гоним. Няма как да не отбележа и времето на Иво Хаджиев от българската група – 2:53. Без коментар.
Съветвам всеки, който има възможност и желание да изживее тръпката на това събитие. Маратонът във Валенсия няма нищо общо с което и да е състезание, на което съм присъствал и участвал. Атмосфера, организация, трасе …. всичко беше перфектно. Нямаше нищо, за което човек да се захване, за да се заяде. Още по време на състезанието ми беше ясно, че догодина пак ще съм там.

Gracias Valencia,
See you again in 2017 🙂