Чудя се откъде да започна разказа за това незабравимо приключение – дали заради това, че за пръв път опитвам да мина над 100 км, дали заради факта, че се движих десетки часове или пък че дъждът валя неспирно над 17 часа, или заради всички падания, ставания, и болката и усилията, или от поредното осъзнаване колко сме нищожни в планината и пред природата или… Най-добре ще е да карам нещата подред.
Стартът на ултраматарона
Беше даден в събота, 15.07.2017 година, в 06:00, но аз, Рали (приятелката ми), Цецо (друг запален ултра бегач), и още познати бяхме в Трявна от петък ранния следобед. Настанихме се в хотела, взехме си стартовите пакети и отидохме в града да вечеряме преди техническата конференция. Имахме запазена маса в една бирария, която въпреки страхотната белгийска бира, която предлагаше, ни изненада неприятно с липсата на храна, каквато търсехме, а именно нещо с повече въглехидрати. Преодолях раздразнението си с една бира повече и след това забързахме към хотела за конференцията. След края ѝ оставих подготвените ми дроп бегове за 50-тия и 100-ния км по трасето и легнах да се опитам да поспя. Не се получи особено добре и в 03:15, когато звънна алармата, не се чувствах отпочинал, но поне нищо не ме болеше и бях доста въодушевен. Подготвих багажа с цялата екипировка, закусих и към 05:15 бяхме на старта.
Времето беше облачно и не беше нито топло, нито студено. С две думи – идеално за тичане. Часът за старта наближаваше и тръпнех в очакване. Наредих се отзад на колоната и точно в 06:00 потеглихме с всички участници на 141 км, 76 км и 23 км. Нямах си ни най-малка представа какво предстоеше…
“Боженци”
Първият пункт беше “Боженци” и се намираше на около 12 км от старта. Теренът до там беше сравнително лесен с едно малко по-стръмно изкачване. Тичах леко и мислех за това че нямам особени амбиции за състезанието, освен да завърша успешно – не преследвах нито време, нито класиране. Просто исках да се насладя на всичко. Постоянно подминавах хора както на дългата дистанция, така и на по-късите, но пазех сили. Когато достигнах пункта, заредих вода, хапнах набързо плодове, взех малко сол и продължих към втория пункт “Сечен камък”.
“Сечен камък”
До него преобладаващо беше качване, но леко и без сериозна денивелация. След известно време настигнах друг бегач, Борислав, с когото продължихме заедно напред. В приказки достигнахме до пункта, където постояхме 5-6 мин., колкото да хапнем, да си напълня вече и третото шише с вода и да сложа другите очила – трябва да спазваме модните тенденции все пак. Предстояха около 13 км до третия пункт “Папратливата поляна”, като вече продължавахме само участниците на 76 и 141 км, другите бяха отделени преди това.
“Папратливата поляна”
Тук вече щяхме да се движим и по-малко по-сериозни качвания и леко намалихме темпото в началото след пункта. Движихме се в гората, като наклонът беше нагоре, но не пречеше на тичането. Постепенно се отдалечих по време на един дълъг и стръмен баир от Борислав и продължих сам. Постоянно се откриваха страхотни гледки от високите участъци и често спирах да се полюбувам на красотата на Балкана. Бях излязъл от гората за известно време, но пак се върнах под сянката на дърветата и се движех с прилично темпо. Последните километри преди пункта бяха по-стръмни и забавих скоростта с цел да спестя малко сили – определено щяха да ми трябват. На самия пункт се бяха събрали доста хора, като аз престоях около 10 мин. за почивка, хапнах вече по-стабилно и на разклона завих надясно – натам продължавахме тези на 141 км, а останалите тръгваха в другата посока.
“Бузлуджа”
Следващият пункт беше “Бузлуджа” и вътрешно се вълнувах малко, защото щях да бъда там за пръв път. Трасето до него буквално беше разделено на 2 – първо дълго и приятно спускане, последвано от още по-дълго неприятно качване. Освен това беше и най-дългият участък – над 16 км. По време на спускането тичах постоянно, като държах сносно темпо и нямаше никой около мен. Беше сенчесто и много освежаващо. В края на спускането навлязох в едно село, където малко намалих скоростта, за да позяпам къщите и хапнах едни страхотни джанки. Вече след него и в началото на дългото изкачване имаше чешма, от която течеше леденостудена, прекрасна вода. Напълних и 2-та ми съда за вода (третият беше за електролитни напитки), наплисках си обилно лицето и за миг помислих, че е по-хубаво дори и от ледена бира. Буквално на мига над мен причерня, като знак от друго място, и разбрах, че е минала опасна мисъл през главата ми, за която се разкаях моментално – няма нищо по-хубаво от студена бира! След като коригирах разсъжденията си, потеглих облекчен нагоре. Минах може би около 2 км и изведнъж видях познат – Митко, с когото прекарахме почти целия остатък от състезанието. Поспрях при него, за да го изчакам и да имам компания и продължихме напред във весели приказки и майтапи. Колкото повече наближавахме Бузлуджа, толкова повече се чувствах щастлив от събитията и състезанието до момента, от красотата, която ни разкриваше планината, от необятната шир, разстилаща се пред нас на моменти, от свежестта на въздуха… В подножието на върха спряхме, за да направя няколко снимки и продължихме по последното изкачване преди пункта.
На него постояхме малко повече от 15 мин. в приятни разговори с доброволците – бяха невероятни на всички пунктове и тепърва ще го повтарям, респект към тях! – аз се наядох повече от стабилно, като единствената ми забележка беше липсата на подходящо мезе (напитка) за киселите краставички, които действаха много освежаващо. Изпратих sms на Рали, че все още съм в играта и съм добре и продължихме заедно с Митко.
“Енина”
Предстоеше ни най-дългото и стръмно спускане по трасето към пункт “Енина” – над 1000 метра D-, събрана в рамките на около 8-9 км. Теренът беше неприятен, много стръмен и труден, но лека-полека напредвахме. Започна да се заоблачава и бяхме сигурни, че на Бузлуджа е преваляло, но имахме късмет, защото облаците ни заобикаляха, поне за момента. С малко перипетии стигнахме до пункта, на който прекарахме също около 15-20 мин. и освен храната и водата, сложих една лепенка, защото ми се беше появил мехур на единия пръст на крака и малко след това тръгнахме.
“Купените”
Следващият пункт беше “Купените”, като това беше и най-тежкият участък с най-голямо изкачване – близо 1100 метра D+ за около 8 км. Пресякохме реката, аз учудващо не успях да цопна в нея – както правя по принцип, и изкачването започна. Напредвахме бавно с Митко, спирахме за по минутка на места, любувахме се отново на невероятните гледки, които ни разкриваше Балкана и обсъждахме, че поне имаме късмет с времето и нито валеше, нито ни грееше слънце. Стръмните качвания се редуваха едно след друго и всеки път, когато мислехме, че сме към края, изведнъж се появяваше следващият, по-стръмен и дълъг баир. На едно място организаторите бяха оставили вода (благодарности за нея), напълнихме шишетата и продължихме към най-високата точка. Там ни чакаше фотограф, който ни окуражи, че наближаваме пункта и след едно много стръмно спускане стигнахме и до него.
Вече беше започнало да захлажда и Митко подхвърли на доброволците да запалят огън, което се случи наистина бързо и впоследствие се постоплихме на него. Същевременно ядохме, поотпочинахме, отново писах на Рали, че все още съм добре и преди да тръгна облякох якето, тъй като се беше смрачило и очаквахме да завали скоро.
“Селце”
До другия пункт “Селце” трасето беше сравнително лесно, като след едно качване имаше продължително спускане. В този участък се отдалечих малко от Митко и бягах сам. По едно време буквално слязох в нещо като бърлога встрани от пътя, само за да се озова в една доста мрачна гора. Дъждът беше започнал, но все още не беше особено силен. Преминах през гората и след известно време стигнах до пункта. Там имаше двама души, които се бяха отказали по някакви причини. Докато говорех с едното момче (даде ми и електролитна таблетка, тъй като имах само една – хиляди благодарности) и обсъждах с доброволците, че се очертава да вали цяла нощ, се появи и Митко, който каза, че ще се отбие да хапне нещо в кръчмата в селото. В началото се колебаех дали да не продължа сам, но разумът надделя – не исках да се движа абсолютно сам цяла нощ в планината, в пороя, в студа и по трасе, по което не бях минавал… и отидох след него в кръчмата. Хапнахме по супа, пихме по айран, разделихме си една малка ракия и след около 25-30 мин. излязохме от хубавото, топло и сухо заведение. Какво обаче ни чакаше…
“Ловците”
До следващия пункт “Ловците” имаше около 14 км, основно съсредоточени в плавно и дълго изкачване. Вече беше почти тъмно и пуснахме челниците, дъждът беше много силен и температурите падаха. Трасето ставаше все по-кално и вода се стичаше по него отвсякъде – беше доста трудно за бягане и основно ходехме, като все още подбирахме къде стъпваме и малко или много се пазехме от калта и водата. Напредвахме бавно, а атмосферните условия около нас бяха отвратителни и ставаше все по-трудно и неприятно. След около 2 часа и 30 мин. успяхме да достигнем до пункта, където бяхме посрещнати по невероятен начин от усмихнатите и загрижени за нас доброволци, които всячески се опитваха да ни помогнат. С Митко бяхме решили да си сложим алуминиевите фолиа, защото само по водонепромокаемите якета и мокри от потта тениски под тях ни беше студено, а до сухите дрехи имахме още 10 км тежко изкачване. С леко нежелание започнахме да се подготвяме да продължим в тъмнината, студа и дъжда. Престояхме малко над 30 мин. там и потеглихме към пункт “Младост”, намиращ се на 100-ния км и на който имахме оставен багаж.
“Младост”
Времето беше все така кошмарно, дъждът нямаше никакви предпоставки, че ще спре някога в близките месеци, пътеките, по които минавахме, вече приличаха повече на кални реки и дори и ходенето беше трудно, защото, лично аз, се хлъзгах почти на всяка втора крачка, което водеше до излишно голямо натоварване на краката, за да запазя равновесие и очаквах да имам проблеми на по-късен етап. Тогава за пръв път се замислих за евентуалната полза от щеки, но определено в онзи момент приоритетът ни беше да стигнем живи и здрави до следващия пункт. По едно време се появиха силни светкавици и гръмотевици, които за щастие бяха за кратко, а и все още се намирахме в сериозна гора. Същевременно ми се въртяха и не толкова позитивни мисли, че, реално погледнато, това, което правим, е доста опасно с оглед на атмосферните условия и мястото, на което се намирахме, но пък тези мисли ми действаха мотивиращо да продължавам и да не се отказвам. Краката ни бяха буквално подгизнали, защото или газехме в дълбока кал и вода, или минавахме през високи треви, които бяха много мокри. Тези 9-10 км до пункта ни отнеха над 2 часа и 30 мин., но най-накрая видяхме хижата, в която силно се надявахме камината да е запалена и да има огън, на който да се постоплим и поизсушим. Мечтата ни се сбъдна и веднага след поредното прекрасно посрещане от страхотните доброволци се настанихме пред нея. Почти веднага се преоблякох със сухи дрехи, сложих и термоблуза под тениската, но за съжаление трябваше да продължа с мокрите маратонки – краката ми бяха много подути и отекли и дори не можех да обуя резервните ми обувки горе, какво остава да измина още над 40 км с тях. Митко каза, че иска да дремне малко, а аз през това време изпих едно кафе, въпреки че дори и бегла мисъл за сън не ми беше минавала през главата. Появи се и един румънец, който на по-късен етап изигра важна роля за моето завършване, и поиска да се движи с нас. Естествено нямахме нищо против.
“Българка”
След 30-40 мин. престой тръгнахме към следващия пункт “Българка”, намиращ се на около 10 км от нас, като профилът на трасето беше основно спускане. Първоначално след излизането ни от хижата, тръгнахме по зимната маркировка към другия пункт и известен период от време се движихме буквално под ветрогенераторите, които в дъжда и тъмнината изглеждаха и звучаха повече от респектиращо. Румънецът се беше отдалечил от нас и отново бяхме само с Митко. Искаше ни се да стигнем бързо до пункта, но той все не се появяваше. Имахме чувството, че сме изминали много повече километри, но го отдавам на умората и малкото раздразнение, че вече наистина ходехме в кални реки, пътят почти не съществуваше, а дъждът продължаваше да вали. В крайна сметка след доста време се добрахме до пункта и веднага заехме местата пред запалената печка, за да се постоплим малко, защото поне аз умирах от студ най-вече заради невъзможността да се движим по-бързо и да се сгреем от самото движение. Отново хапнах, този път учудващо малко, облякох още някаква блуза, която носех в раницата (отново се убедих колко е важно да имаш някакви топли дрехи в теб, независимо, че багажът ти ще тежи повече) и се подготвих да тръгвам сам, тъй като Митко каза, че ще остане да почине по-дълго. След около 20 мин. излязох отново на дъжда, вече сам, но поне вече ставаше светло и челникът не беше необходим и оставаха само около 33-35 км, за които имах планове основно да бягам с оглед на сравнително лекия профил на това разстояние. Свих вдясно от хижата и се засилих към следващия пункт “Столища”.
Философско отклонение
Интересното в такива моменти са мислите и емоциите. Осъзнаваш колко си нищожен, как планината и природата като цяло, буквално могат да те смажат за секунди, обаче въпреки всички трудности и пречки нещо вътрешно те кара да не се предаваш, да продължаваш. Бориш се, даваш всичко (че и повече) от себе си, превъзмогваш физическата болка – тя няма значение, изпадаш в някакво странно вглъбено състояние. Обземат те мисли за живота, за ценностите ти, някак си духът ти се извисява над първичните нужди, започваш да се наслаждаваш на това, което се случва – не искаш да приключи, защото няма нищо общо с ежедневието ти. Сливаш се с това около теб, със самото движение, духът ти става някак си по-свободен, самият ти се чувстваш по-различен, по-щастлив, по-истински от този различен допир със света, планината и най-вече самия себе си…
“Столища”
Въпреки философското отклонение, състезанието продължаваше. Бягах вече сам по едно сравнително стръмно спускане като дори правех планове кога горе-долу би трябвало да съм на финала, за да мога да предупредя Рали, Цецо и Мария (наша позната) да ме чакат там. Оставащите 33 км до финала ми изглеждаха като разстоянието от нас до магазина, от който си купувам бира, и ми се струваше, че зад всеки завой ще видя арката на финала. Движех се с прилично темпо (най-бързото ми за цялото състезание) и след едно майсторско хлъзване и цопване в реката с два крака и подпрян на двете си ръце (преизпълних си плана за качествени намокряния, дори си направих персонален топ 5 – изборът беше много труден) успях да стигна до пункта, като същевременно бях подминал моя румънски приятел, споменат по-рано. Разстоянието излезе повече от очакваното, но нямаше значение. Застоях се около 1 минута колкото да напълня вода и да хапна набързо и продължих към последния пункт “Носеите”.
“Носеите”
Редуваха се леки качвания и спускания и тичах почти през цялото време, като вече бях минал в някакъв режим, в който всичко ми изглеждаше като филм, който, горе-долу (но не напълно) мога да направлявам. Изпреварих още 3-ма души и след известен период от време бях на пункта. Доброволците (отново – поклон за всички тях) ме посрещнаха много добре, но се застоях при тях около 1-2 мин. и вече се засилих към финала. Оставаха някакви си 14 км, което ми се струваше все едно да отида от банята до терасата вкъщи и тичах колкото можех – не беше особено бързо, но си беше бягане. Обадих се на Рали да ѝ кажа кога са ми плановете да финиширам. Голяма грешка, явно дръпнах дявола за опашката… Изминах може би 2-3 километра след пункта по полето и на едно спускане в началото на една гора за момент се появи колебание накъде да продължа. Естествено, не можех да разчитам на орлов поглед, който е такъв само за надписи “бира”, и се позачудих коя посока да хвана.
Изгубването и други критични моменти
Стори ми се, че видях маркировка на едно дърво, в дерето на стотина метра надолу и тръгнах натам. Едва се спуснах по много мокри скали, обрасли с мъх, като на няколко пъти една се удържах да не падна. Стигнах до дървото, но не беше маркирано. За съжаление, вместо като разумен човек да се върна обратно, реших, че виждам друга маркировка по-надолу. Промуших се между разни паднали дървета и клони, малко остана да си скъсам чантата и якето и не знам с какъв акъл се опитах да тръгна по почти отвесно, кално спускане към края на дерето. Естествено, хлъзнах се, претърколих се и едва успях да се задържа с една ръка за някакво дърво, което доведе до брутално усукване на коляното и ръката, въпреки че, впоследствие като погледнах накъде щях да се свлека, това беше малкото зло… Прецених щетите по себе си и че още шавам и запълзях обратно. Паднах още 1-2 пъти, не успях да се върна на вярната пътека и започнах да обмислям ситуацията. Ясно беше, че съм близо до верния път, но не помнех накъде да тръгна – определено умората и движението вече над 24 часа си казваха думата. Обадих се на организаторите с идеята, ако успеят, да ме ориентират накъде да поема. Благодарение на това обаждане научих нови функции на Viber, но не ми помогнаха особено. Вече бях информирал Рали, че има промяна в плана и нищо не е ясно и тя се притесни… Говорихме доста по телефона с момчето от организаторите (Ники) и през това време видях долу в ниското друг участник, който ми извика, че там има маркировка. Спуснах се малко екстремно, но без проблеми, и след няколко минути тичане и пъхтене по телефона да ме изчакат да видя къде съм и дали ще се ориентирам, се озовах на същото място, на което се изгубих. Този път видях маркировката (беше идеална, проблемът е бил изцяло в мен и само аз съм си виновен), а и момчето пред мен също ми каза накъде съм. Направихме много стръмно спускане и стигнахме до реката, която беше придошла. Успях да премина по някакви стърчащи камъни – как не паднах не знам – и продължих по трасето подтичвайки. Но не задълго. Точно бях подминал отново румънеца, когато бях разтърсен от невероятно силна болка в усуканото преди малко коляно, довела до свличането ми на земята и потичането на сълзи. Нямах идея какво може да е, освен че кракът ми не можеше да се движи и свива изобщо в коляното. Всяко елементарно движение ме караше да се разтрисам от болка. Не знаех какво да предприема и стоях на земята чудейки се. Тогава се появи Mircea (малко след това разбрах името му – румънеца) и започна да ми предлага, след като разбра какво ми е, щеките си, кинезиленти и какво ли не. Помолих го единствено за ластичен бинт и му казах да продължава, за да не губи време с мен. Омотах се здраво и въпреки че нямаше никакво облекчение, започнах да куцам напред. Изпих 2 аулина (за пръв път в живота си пиех нещо такова), но ефектът беше нулев. Продължавах едва-едва, псувайки наум себе се и околните галактики. Казах на Рали, че не е ясно кога ще добутам до Трявна и че ще се наложи да ме почакат повече. След всичко преживяно до момента дори и за секунда не можех да си представя да не стигна до финала. А дъждът продължаваше да вали. На равните участъци и леките качвания някак си минавах без драми като просто си провлачвах крака, за да не се нагала да го свивам. Спусканията обаче бяха отвратителни – опитвах какво ли не, но стръмните и кални участъци бяха навсякъде. Спирах за секунди буквално на всеки 2-3 метра, за да се съвзема от болката в коляното и странно ми пързаляне на почти един крак продължаваше. Бях изгубил представа за времето, водата ми почти беше свършила и ми беше доста студено, но мисълта за изминатото и преживяното ми даваше сили да продължавам. Болката не отшумяваше, но някак си привикнах към нея и дори леко увеличих темпото на равните места. Най-накрая влязох в града.
Финалът
Реших, че трябва да финиширам сравнително чист и си взех душ на един улук – първо маратонките, после краката, а най-накрая и части от якето, които все още бяха кални от паданията. Преминах по стълбите на надлеза над прелеза, където установих, че запасът ми от псувни е безкраен. Финалът беше все по-близо и куцайки засилих колкото можех. По едно време Рали, Цецо и Мария се появиха отнякъде и почнаха да ме поздравяват, вече виждах края и многото хора, присъствали на награждаването, започнаха да пляскат. Огромна усмивка се появи на лицето ми и най-накрая пресякох финалната линия. Една бира изникна в ръката ми кажи-речи с медала на врата ми (благодаря ти, Цецо!) и приключението завърши…
В заключение
Сухата статистика – навъртяни 148 км вместо 141 км, 38-мо място в крайното класиране и 6-то място във възрастовата група, общо над 30 часа движение без минутка сън, много незавършили участници, конкретно за мен над 17 часа неспирен дъжд, неописуеми емоции.
Безкрайни благодарности на организаторите за перфектната организация, страхотното трасе и идеалната маркировка. Изключителни благодарности на всички доброволци – бяха невероятни и без тях нямаше да се справим. Благодарности и на хората, които ме чакаха и се притесняваха за мен, както и за търпението им да се занимават с моите щури идеи.
Заслужаваше си всички усилия, болка и време. Догодина отново!
Автор: Мариан Димитров
Снимки: Трявна Ултра и Мариан Димитров
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg