Две седмици след маратона в Малта, на 19-ти март, се бях записал на едно доста амбициозно бягане в София – първият градски ултрамаратон Spring360, организиран от клуб “Бегач”. Самото състезание се провеждаше за четвърти път и предлагаше няколко алтернативи за участие – сам бегач 12 часа, сам бегач 6 часа и две отборни дисциплини за по-скромните. Ултрамаратонът представлява обиколка от 650 метра на една поляна в Южния парк и целта е да се направят максимално много обиколки за времето, за което си записан. Нетипично за мен, не участвах на най-дългото състезание, а избрах 6-те часа. Имах съмнения, че няма да съм се възстановил напълно от някои поражение след маратона в Малта, но очаквах с голямо нетърпение деня на старта. Мислех си, че щом голяма част от тренировките си провеждам на стадион “Академик” (който е бил там, знае колко е екстремно), то това обикаляне няма да е проблем и ще се справя прилично. А и все пак щеше да е най-дългото ми бягане на асфалт до момента като време и като разстояние, и го приемах като подходяща тренировка за предстоящите състезания през лятото. Грешах.
Стартът
Седмицата ми преди състезанието мина със сериозно недоспиване, без никакви тренировки и доста натрупана умора. А състезанието се очакваше да не е толкова лесно, напротив – много изтощаващо. Дойде денят на старта и след скромните 3 часа сън станах, закусих подобаващо и отидох в парка. Лека загрявка, коментари за вече бягащите (тези на 12-те часа) и очакване на старта, който дойде точно в 9 ч. Тези, които бяхме на 6 часа, започнахме по-лежерно – все пак имахме доста време на разположение да осмислим световното положение, да открием смисъла си (нямаше да успеем да стигнем до смисъла на живота, състезанието не е толкова дълго) – а останалите, на отборните бягания, вдигнаха доста темпото. Първият час мина безпроблемно в приятна компания и приказки. Хората се забавляваха, шегуваха и между другото тичаха. Изключвам профучаващите покрай нас на щафетите. Малко преди изтичането на този час останах да бягам сам след едно кратко спиране. На всяка обиколка се минава покрай подкрепителния пункт, не се налага да носиш със себе си храна или напитки – това ни беше от полза. Хапвах и пийвах често все едно съм на нечий рожден ден, а не съм отишъл да спортувам. Извън това продължавах да си подтичвам с леко темпо и дори още не се бях сетил да си пусна музика. Изтече и вторият час и тогава започнаха първите признаци на умора, но не от тичането само по себе си, а повече заради липсата на сън. Въпреки геловете, бананите и фурмите, които изконсумирах, не чувствах никакъв прилив на сила, което не беше добре с оглед на оставащите часове. Стараех се да бягам равномерно и да не мисля за времето.
След още 1 час обърнахме посоката на движение и това ми се струваше като откритието на живот на друга планета – всичко, което до момента беше от лявата ми страна, се премести от дясната. Грандиозно! Това въодушевление продължи близо 40 минути и единственото, което ме извади от него, беше разтърсващата мисъл, че ми се пие айрян. Единият ми крак ме болеше ужасно и едва стъпвах вече на него, боляха ме места от тялото, за които не бях се сещал скоро, хората от отборните бягания ме подминаваха все едно не се движех, краставиците на пункта бяха свършили, местата на двете маси за масаж бяха заети постоянно, духаше много студен вятър на моменти, а на всичкото отгоре ми се пиеше айрян… Нетърпимо! Тъкмо вече се виждах как щях да удължа една обиколка до някое квартално магазинче, когато се появи помощ от приятел, осигурил с подобаващо темпо бленуваната напитка (изиграла голяма роля до края на състезанието). За капак на всичко и плейъра ми се прецака. Вече наближаваше петият час, на някои обиколки вървях, но гледах да не спирам напълно, защото после тръгването щеше да е доста сложно за изпълнение. Най-големият плюс в този момент беше, че се събрахме компания от трима бегачи, които с приятен разговор и майтапи успяхме да изкараме и този последен час, игнорирайки хората (доста трудно), пиещи бира точно до пункта, като дори направихме една допълнителна обиколка – не бях сигурен дали съм успял да разгледам всичко по трасето и ми се искаше да хвърля поне още един поглед. И, най-накрая, финалът дойде. Медал за участие, снимки, малко мрънкане (преобладаващо от моя страна) и леденият душ ме очакваше.
Обобщено
Забавно състезание с плюсове и минуси. Интересно като идея, с участието на готини хора. Научаваш неща за себе си и нивото си на подготовка, натоварващо от гледна точка на монотонността и еднообразието, добре осигурено като подкрепителни пунктове. Бих участвал отново, защо не и на 12-те часа. Все пак времето не стигна за решаването на всички житейски въпроси.
Автор: Мариан Димитров
Снимки: Ивета Дилова, Мариан Димитров
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg