Поглеждам към нещата, които някога наричах крака, и вълна от емоции, спомени и мисли нахлува в главата ми – такива, изпълнени с незабравими моменти, два залеза, два изгрева, диви животни, невероятни гледки, други моменти с болка, трети за грешките ми, четвърти за това, колко силен или слаб може да бъде човек, но независимо от всичко не трябва да се предава и отказва. Да, понякога това не е най-разумното решение, дори направо е глупост, но постигнеш ли това, към което си се стремил, няма да съжаляваш. Поне не и вътрешно, дълбоко в себе си.
Персенк Ултра
Персенк Ултра – какво значи за мен това? Честно, не знам точно. Никога не съм бил свързан по някакъв начин с града, в който се провежда – Асеновград, нито с района или с величествените Родопи. Въпреки това, когато преди 3-4 години започнах да бягам, като човек на крайностите в много отношения, веднага бях запленен от това състезание. Дали от трудността му, дали от дължината, дали от факта, че малцина го стартираха, а още по-малко го завършваха. Или пък, че един приятел участва на тогавашния Крос Асеновград, а аз му се възхищавах, защото едва-едва правех по 5-6 обиколки на стадиона с големи усилия и елементът на надпреварата взе връх в мен и исках да постигна повече. Не знам, не искам да знам. Факт е, че тогава в мен се загнезди една мечта, нещо нереално в очите ми – да участвам на Персенк Ултра и да го завърша. Просто да го завърша, защото ясно осъзнавах, че нито имах физическите данни за добър резултат, още по-малко пък дисциплината за сериозни тренировки и режими. Неща, които нямам и днес. Не знаех кога точно ще участвам, но всичко се разви по такъв начин, че към края на 2016-та година реших, че по-подходящ момент от юбилейното 5-то издание през настоящата 2017-та надали ще настъпи. Въпреки, че имах планове за сериозна подготовка още от самото начало, постоянно отлагах всичко. Новата година дойде и в началото на януари се регистрирах – очаквах да получа допълнителен импулс отвътре след това. Не се получи. Дните и месеците отминаваха, бягах тук-там, но не в планината, без денивелация, без достатъчно дълги бягания, без нито едно друго упражнение за каквато и да било част от тялото ми. Участвах на Панчарево, после Витоша 100, Трявна Ултра, като и на трите завърших успешно с прилични резултати. След Трявна имах проблеми с колената, които така и не отшумяха напълно, и съответно преди Персенк направих само 3-4 кратки бягания на стадиона. Не бях особено въодушевен какво ми предстои. В четвъртък, ден преди старта, тръгнахме с един мой приятел Цецо към Асеновград, където се настанихме в хотел, поразходихме се 2-3 км по трасето и зачакахме следващия ден за старта. Петъкът дойде, закусихме, обядвахме, взехме номерата, бяхме на техническата конференция, която като слушах предвиждах за себе си около 5 загубвания само за първите 62 км, а след нея се прибрахме да подготвяме раниците и багажа. Вуйчо ми беше дошъл за морална подкрепа и се видях и с него набързо и към 16:30 ч. се отправихме към старта. Видяхме доста познати, минахме проверката за задължителната екипировка и влязохме след огражденията, откъдето щяхме да стартираме. Времето минаваше бързо, а в мен бушуваха емоции, които не можех да овладея напълно. Притесняваше ме това, което предстоеше – 160 км трасе с 7100 метра положителна денивелация, потенциалната липса на сън и какво ли още не. Оставаха няколко минути до старта, вече бях напълно готов от гледна точка на екипировка и тръпнех в очакване. Най-накрая моментът дойде и точно в 18:00 общо около 150 участника (на Персенк и на Дивото прасе) стартирахме.
Червената стена
Пътят към първия пункт Червената стена беше с обща дължина около 14 км, с близо 1500 метра положителна денивелация. Все пак беше началото и всички бяхме със свежи сили. Въпреки че стартирах в по-предната част на групата, умишлено поизостанах и вече на качването извън града бях в задната част на колоната. Отдясно първите гледки бяха прекрасни, като виждахме Асенова крепост и стръмното спускане, по което би трябвало да минем преди финиширане. Ако стигнехме до там. В началото държахме добро темпо въпреки баира и поне аз се чувствах добре. След 5-6 км качването все едно нямаше край, аз се потях така, че чак се притесних сериозно да не почна да губя бира от личното ми бирообращение и бях принуден да следя това внимателно. Размина ми се – добре, че пиех вода, за да имам какво друго да изхвърлям. Постоянно имаше хора около мен, с които си говорих. По едно време толкова се отплеснах, че настъпих един голям камък и паднах в тревата… Явно нямаше да е това състезанието, в което да не падна поне един път. Не беше сериозно и веднага продължих нагоре. Постепенно навлязохме в малко по-гъста гора, а аз се надявах да стигнем скоро до пункта, тъй като не бях подготвил челника, а вече едва виждах. Водата тъкмо ми свършваше, когато пристигнахме на Червената стена. Веднага заредих течности, ядох каквото имаше (грозде и още нещо) и след няколко минути продължих.
Югово
До следващия пункт Югово имаше преобладаващо спускания. В началото се редуваха леки баири нагоре и надолу, като се стараех да тичам през повечето време без да се преуморявам и държах сравнително ниско темпо. Настигах хора, други ме изпреварваха. Всички около мен бяха на средната дистанция, но поне се чувствах спокоен, че за момента нямаше да се налага да се движа сам през нощта. По едно време до мен остана едно момче Стоян, с когото се движихме заедно до сутринта в Орехово. Коментирахме разни общи теми и постепенно стигнахме до най-стръмното спускане в състезанието, което беше обезопасено с въжета. Внимателно преодоляхме тези 200-300 метра и след това продължихме по пътеките. Подминахме Римския мост и след това по време на изкачването Стоян малко поизостана от мен. Вече, за съжаление, усещах, че имам един мехур на дясната пета от външната страна, както и започнали такива на левия крак на същото място и между пръстите и на двата крака. Въпреки това, изпреварих 2 момчета, които имаха някакви травми и мислеха да се отказват на пункта, и продължавах напред. Видях светеща къща, но защо да се сетя, че това е пунктът… По-лесно беше да продължа покрай него отдолу и добре, че хората ме видяха, иначе поредното ми загубване за сезона можеше и да не е толкова кратко. Няколко минути след мен дойде и Стоян, като и двамата хапнахме добре, отново заредих вода и електролитна напитка, изпих един магнезий, поприказвахме с доброволците и тръгнахме към х. Пашалийца.
х. Пашалийца
Профилът към този пункт беше с качване от около 1200 метра за грубо 13 км разстояние, както и кратко спускане преди самия пункт. Със Стоян се движехме заедно, като основно ходехме и се стараехме да държим прилична скорост. Малко след като потеглихме се разминахме с едно момче, което се връщаше, но не разбрах дали за да почине повече или имаше друга причина. Напредвахме без да спираме, изключая един-два пъти, в които аз се бавех, за да се любувам на ясното и изпълнено със звезди небе. Все още имах сили за такива работи. Към края на качването настигнахме няколко човека, които подминахме, и малко след това зад нас се приближаваше застрашително ярък лъч светлина от челник, който ако бях видял в цивилизацията, щях да се обзаложа, че се намирам на релсов път и зад мен идва локомотив – толкова силно светеше. За наше щастие не беше това, а един познат от Трявна – Боби. Поздравихме се отново и той продължи напред. Качването най-накрая свърши и след кратко спускане първо чухме шума от пункта, а после видяхме и светлините, като лампичките бяха наредени така все едно си на самолетна писта. В тъмнината изглеждаше много красиво и сигурно място насред планината. След като хапнах, напълних вода, изпих едно кафе и глътка бира (толкова малко, защото беше топла), прегледах щетите по дясната пета. Мехурът беше доста голям, сложих две лепенки, но не посмях да сваля напълно чорапа, защото не бях сигурен, че бих могъл да го обуя отново. Ситуацията с левия крак беше идентична. Ако имах разум, може би правилното място за отказване трябваше да бъде тук, защото ми беше напълно ясно, че нещата с ходилата ми няма да стават по-добре, боляха ме на всяка крачка заради тези мехури, а оставаха още само 120 км. Звучеше ми доста успокоително това само, но твърде бързо изключих опцията за приключване поне за момента и продължихме със Стоян.
Хвойна
Пътят до пункт Хвойна, по профил, беше дълго и изглеждащо стръмно спускане. В началото се движехме по асфалтов път, като тичахме с прилично темпо, а разговорите бяха понамалели. Боби отново ни настигна и този път продължихме да се движим тримата заедно. След известно време се отклонихме от пътя и започнахме спускането към село Павелско, което позволяваше тичане. На предишния пункт си бях сложил якето и не съжалявах, защото осезаемо започна да се захлажда, поне за мен. Минахме през гората, после през няколко поляни и най-накрая влязохме в селото. Ходилата ми осезаемо бяха станали по-зле, но се стараех много да не мисля за тях, въпреки че на всяка крачка ме боляха. Постояхме на пункта, аз ядох сандвичи, диня, грозде, пих кафе, заредих нова електролитна таблетка, смених челника, защото батериите на основния ми такъв бяха започнали да се изтощават, а не ми се ровеше из раницата да търся резервните и след още няколко минути продължихме към следващия пункт.
Орехово #1
Трасето обещаваше да е приятно, без сериозни качвания или спускания. Говорехме си с Боби и Стоян и лично аз наблюдавах как денят измества постепенно нощта, как става по-светло, по-ясно, как всичко около нас се променя, оживява един вид. Въртяха ми се мисли как и в живота е така – има и тъмни, мрачни моменти, които трябва да преодолеем, да превъзмогнем без да отстъпваме и след тях ще дойдат светлите такива, някак си като постоянната и вечна борба между добро и зло, Ин и Ян, ден и нощ, в която никой не успява да надделее, да вземе изявено надмощие. И при нас е така – редува се хубавото с лошото, в един момент сме щастливи, а после нещастни. Трябва да приемаме и двете състояния, обаче и да опитваме да извлечем ползата от тях – да знаем, че нито едното ще продължи вечно, нито другото – да ценим истински това, което имаме в момента.
Редувахме тичане с ходене, като при тичането болките в ходилата се засилваха, но все още бяха търпими. В общи линии с Боби се разбрахме да се движим заедно и през деня, защото нито той имаше планове за дълги почивки или сън, нито аз. След едно прилично спускане, където вдигнахме малко темпото, влязохме в Орехово и спокойно стигнахме до пункта. Минахме покрай една къща, в която голяма група от едри момчета празнуваха нещо и след като разбраха, че се движим цяла нощ, се похвалиха, че те са на маса още от вторник. Определено им повярвах, но пък си личеше, че и те се забавляват добре. Влязохме в пункта, на който предвиждахме да останем поне около половин час. Там ни чакаше един мой друг приятел и колега Милко, който ме успокои, че изглеждам по-зле, отколкото мислех. Хапнах отново по-стабилно, огледах частично пораженията по ходилата, но категорично нямах планове да свалям напълно чорапите, защото със сигурност нямаше да мога да ги обуя отново. Мехурите все още бяха цели, но бяха станали по-големи. Дооблепих ги, изпих един аналгин профилактично, както и магнезий, взех ударна доза кафе и дремех на стола, говорейки простотии с цел да се поразсея малко. Оказа се, че на пункта е и Митко, с когото минахме почти цялата Трявна заедно, и е дошъл малко преди нас. Малко след това с Боби решихме да продължаваме и потеглихме към следващия пункт.
Цирикова църква
Пунктът се казваше Цирикова църква и пътят към него беше основно изкачване. Преди да излезем от Орехово минахме отново покрай къщата с празнуващите яки момчета и купонът се беше пренесъл вече на улицата. Веднага след един мост започна доста стръмно изкачване, което обаче преодоляхме сравнително лесно. Въпреки силното слънце, температурите бяха приятни, а се очертаваше през повечето време от деня да се движим на над 1500 метра надморска височина и за момента жегите не ни притесняваха. Говорихме си с Боби, като основно ходехме, а аз на моменти спирах за кратко да погледам прекрасните гледки, разкриващи се пред очите ни във всяка една посока – високите върхове, огромните зелени поля, гъстите гори, изпълнени с живот и оставящи те без дъх. Наближавайки пункта едно момче ни настигна, а малко след това пък ние настигнахме Митко и след известно време навлязохме в един приказен каньон, който ни зашемети и накара да възклицаваме колко е красиво мястото. Минавахме бавно през него, като моята глава се въртеше почти на 360 градуса в опити да не изпусна нещо от мястото. Към края му объркахме малко пътя, защото маркировката беше скъсана и загубихме 10-15 минути докато се ориентираме, но в крайна сметка се озовахме на правилното място. След като излязохме от каньона, имаше закачливи бележки написани на ръка колко ни остава до пункта, което ми даде прилив на енергия. Положението с ходилата ми все още не беше отчайващо, но ходенето и тичането бяха далеч от комфортни и на всяка крачка ми се напомняше, че имам и ще имам проблеми. На пункта доброволците бяха много лъчезарни и усмихнати, поговорихме си малко с тях, а аз успях на тръгване да си изпрося една леденостудена бира, като обещах да занеса празната кутийка до другия пункт и оттам да потвърдят това. Изпих половината от нея набързо и с Боби тръгнахме напред към Чудните мостове.
Чудните мостове
Бързо довърших останалата бира, все още вървейки, за да няма риск да се стопли, и постепенно леко вдигнахме темпото. Разстоянието до този пункт беше най-краткото за цялото състезание от само около 7 км, които се очертаваха да бъдат много лесни. Тичахме по един асфалтов път, направиха ни няколко снимки и настигнахме отново Митко. Продължихме заедно като някъде по това време като фурии ни изпревариха с малка разлика помежду си първият и вторият на стартиралото в 10:00 сутринта състезание Орехово Ултра. Вече бяхме стигнали до местността на Чудните мостове и им се възхищавахме. С ходене отидохме до пункта, където прекарахме около 30-40 минути. Хапнахме по една супа, аз изпих още една ледена бира, върнах старата си кутийка, но не успях да направя бартер за пълна такава, направих снимки и се видях с вуйчо ми, който беше дошъл, за да ми донесе още 1 бутилка за вода, защото не бях сигурен дали в жегата наличната ми ще е достатъчна между другите пунктове. Лекарката прегледа краката ми, като си личеше, че не одобрява изобщо плана да продължавам да се движа и смени лепенките ми с някакви други. Поседяхме още малко, направих няколко снимки и с Боби продължихме към х. Персенк.
х. Персенк
Движехме се леко по качването и се стараехме да правим път на хората от Орехово, които ни настигаха и изпреварваха. Времето беше топло, но приятно, ощо повече, че се намирахме основно на сянка. Там незнайно защо забелязах една малка шишарка, която реших, че е късметлийската ми, и веднага се озова в джоба на раницата ми. След няколко километра отстрани на пътя имаше много малини, като веднаха бройката им беше редуцирана драстично с оглед на превъзходния им вкус. Постепенно пътеката премина в стар римски път, което беше най-лошата комбинация за мен, тъй като камъните или не напълно равните места, по които стъпвах, буквално ме съсипваха. Вече освен това започвах да чувствам и някаква умора от липсата на сън, но за момента това не ме притесняваше особено. По едно време се получи един кратък период, в който ни изпревариха много от познатите ми по трасето на Орехово, сред които Милко, Благо, Мария и това ми даде импулс и нов прилив на енергия. Вече спускахме към пункта и най-накрая хижата се показа на една поляна. Стигнахме до нея и се отпуснахме на два стола. Не бях гладен и не хапнах почти нищо, но изпих едно силно кафе, много малка глътка от ракията, която Митко ми предложи. Останахме около 15-20 минути, заредихме течности и с Боби поехме към следващата цел от приключението наречено Персенк Ултра.
Митницата
Пунктът, към който отивахме, се казваше Митницата и беше последният преди второто ни преминаване през Орехово. За мен това беше ключово, защото вътрешно бях убеден, че успея ли да тръгна от Орехово към финала, колкото и зле да са ми ходилата, все ще успея да завърша някак си. Но това бяха далечните цели. Основната цел за момента беше да стигам от пункт до пункт. С Боби вече се бяхме разбрали да се движим заедно до края, въпреки че видимо го забавях, особено на спусканията, защото просто не можех да тичам, а само да ходя. На качванията беше горе-долу добре, но баирите надолу, особено ако имаха камъни, ги намирах за личния ми ад. Стараех се да си движа възможно най-бързо, като всячески се опитвах да избягвам тежки стъпвания на петите или някакви изкривявания на глезена. Краката ми бяха много подути, а малко преди това усетих, че единият мехур се спука, което вече изключваше варианта за смяна на чорапа или каквото и да било в тази насока. Въпреки това не исках и нямаше да се предам. Поне така се надявах. Километрите до пункта лека-полека намаляваха, подхвърляхме по някоя закачка с част от изпреварващите ни или тези, които ние настигахме и след около 2 часа и малко бяхме на Митницата. Там изобщо не седнах, заредих вода, хапнах доста диня и грозде, изпих един магнезий и след 15-тина минути тръгнахме по спускането към Орехово.
Орехово #2
Пътят до там беше преобладаващо надолу, което не ме радваше особено. В началото вървяхме все още в гората и се бях умълчал, леко вглъбен в себе си. Чувствах сериозна умора, вече се движехме над 24 часа, а не бях спал от 36 часа и се опитвах да държа поне съзнанието си ясно и да имам трезва преценка. Някъде в този участък за първи път мозъкът ми изигра шега и видях първата си халюцинация – един пън, който въпреки че осъзнавах, че е пън, го виждах като перфектната дървена скулптура на овчарско куче с всички идеални очертания на муцуната, ушите, лапите и т.н. Успях да видя реалния му образ, чак когато го подминах. Бях чел за такива неща, че се случват, но не очаквах да го преживея, или поне не на толкова ранен етап, защото все пак имахме още над 50 км до края. Това преживяване поне замалко ме накара да се абстрахирам от болката в ходилата ми и се замислих за него. Малко след това се разминахме с двама чужденци, които бяха много усмихнати и след като видяха, че сме от дългото трасе, започнаха да ни окуражават да продължаваме, да не се предаваме и че ще имаме добра и хубава нощ за движение. Спускането ставаше все по-стръмно, но не спирахме и за секунда. Постепенно излязохме от гората и вече навлизайки в Орехово изпратихме и втория залез от това незабравимо приключение. Аз определено не бях в кондиция и не бях особено адекватен, показателно за което е, че Милко ми е предлагал бира преди да вляза в пункта, а аз дори не помнех това, както се оказа на другия ден. На пункта пих кафе, ядох доста сладко (грозде, компот, шоколад, кола), защото имах чувството, че захарта не ми е много наред. Реших да събуя маратонките си поне за малко (нямах какво друго да обуя), което беше грешка, защото после ми коства огромни усилия и болка, за да ги сложа обратно на краката си. Говорих си с вуйчо ми, който също беше дошъл и тук за морална подкрепа, и след малко над 40 минути, вече освежени с Боби излязохме за втори път през вратата – вече в посока Асеновград. Тук беше и последният ми шанс за отказване, което сигурно щеше да бъде правилният избор…
Бяла черква
Движейки се към следващия пункт Бяла черква, до който беше основно качване, доста стръмно при това в началото, се чувствах по-добре и въпреки ходенето с Боби държахме много прилична скорост, показателно за което е, че стигнахме за близо 90 минути по-бързо от това, което имахме като план. На моменти отново спирах да погледам звездното небе и мислех, колко красива е дори тишината нощно време в планината. Вече последните километри преди пункта отново умората си каза думата и мозъкът ми започна да се опитва да ме изкуши да остана на топло, когато стигнем до там, като въпреки че не исках да мисля за това, в главата ми постоянно се въртяха мисли колко е топло при доброволците, как има къде са легне и да почина, че нищо няма да изгубя, ако го направя. По едно време покрай нас притича един голям и красив заек, явно привлечен от светлината на челниците и това може би ми помогна да се справя с налегналите ме тежки мисли. Най-накрая стигнахме и веднага влязохме вътре в къщата, в която гореше печка и беше изключително топло и уютно. Доброволците отново ни посрещнаха много добре, а с Боби седнахме на пейките да починем малко и да хапнем. Пак пих кафе, въпреки че вече не ми действаше, осведомихме се за профила на трасето до последния пункт и излязохме отново навън в тъмнината.
вр. Баба
Пътят, който ни предстоеше, изглеждаше сравнително лек, изключая първото спускане по една писта, което беше доста стръмно. Напредвахме бавно, аз вече бях отвъд предела на силите си и, в общи линии, се движех на автопилот, като се стараех да не заспя ходейки и да внимавам да не стъпвам по камъни или някакви дупки заради брутално болящите ме заради мехурите и раните ходила. Почти не говорехме с Боби, отново имах няколко халюцинации, като две по-открояващи се бяха на фигура на изправено бебе, отстрани на пътя, както и на седящо дете, подпряло гърба си на дърво, със свити крака и скрита глава между тях и ръцето му. Бях изгубил тотална представа за време, разстояние и единственото нещо, което ме държеше бяха мислите за най-близките ми и болката, която не ме оставяше дори и за секунда. След доста време най-сетне пристигнахме на последния пункт преди финала. С облекчение седнах на един стол, помолих за кафе и се отпуснах назад. Оказа се, че има двама спящи бегачи на пункта, към които ми се прииска да се присъединя, но знаех, че легна ли един път няма да имам никакъв шанс да продължа отново с оглед на състоянието ми. Доброволците от пункта ни успокоиха, че разстоянието до финала не е 20 км, както очаквахме, а около 16.5 км, което на мен ми прозвуча така, все едно Асеновград е след точно два завоя. След 20-тина минути почивка с Боби напуснахме последния пункт на Персенк Ултра и тръгнахме към така бленувания финал.
Финалът и събитията преди него
Знаехме, че първоначално ни предстои доста дълго спускане, стръмно на места, докато достигнем Лясковска река. Придвижвахме се бавно, като на моменти спирахме за по 1-2 минути. Всяка крачка ми костваше неимоверно много усилия, но се стараех да не мрънкам, поне гласно, и лека-полека напредвахме. Отново бях потънал дълбоко в себе си и размишленията, какво печелим или губим, когато подлагаме тялото и най-вече ума си на предела на възможностите им. Как тези възможностите се оказват далеч по-големи от това, което предполагаме, как изобщо не е ясно дали достигаме този предел, как бленувайки за нещо, сме готови и на невъзможното, за да го достигнем. Убедих се, че мислите за най-важните ни хора в живота ни дават неподозирана енергия, която е буквално неизчерпаема. Да знаеш, че някъде там има човек, който мисли за теб, се притеснява за теб, те очаква и се надява да се завърнеш добре – това може би беше основната причина да не се предам. Болката в такива моменти няма значение, тя може да бъде превъзмогната, колкото и да е силна и каквото и да ни коства. Трябва да бъде преодоляна в съзнанието ни, дълбоко в нас самите. То е това, което ни движи напред. То е и това, което ни спира. Понякога обаче трябва да преодолееш и него, да намериш нещо по-силно от него, тогава може би откриваш самия себе си. Това, което в действителност си.
Постепенно с Боби навлязохме в една по-гъста гора и по тесни пътеки започнахме основно да се спускаме надолу. По едно време настигнахме една румънка, която явно не беше сигурна накъде е пътят или просто почиваше и тя тръгна след нас. Малко след това изключително остра и силна болка прониза лявото ми бедро и кракът ми буквално се обездвижи. Опитах да продължа така, но не се получаваше. Спряхме малко, колкото да увия и стегна максимално много ластичния бинт около крака си и въпреки че нямаше никакъв ефект от това, продължихме още по-бавно. Стараех се да натоварвам основно другия крак, но при постоянните баири и спускания и тесни пътеки не беше особено лесно да се прави. Но така или иначе нямах избор. Оставаха 10-12 км и каквото и да ставаше, нямах намерение да спирам. Бавно и с доста усилия най-накрая стигнахме до мястото на пресичане на реката, където седнахме за няколко минути. Румънката, която беше поизостанала, ни изпревари и продължи напред. Тогава беше и моментът, в който посрещнах втория си изгрев, част от това състезание. Вече не бяхме спали и за секунда от 48 часа, а се движехме от над 35 часа, но знаехме, че остава наистина малко. Предстоеше много стръмно изкачване, след което започнахме спускането по серпентините към Асеновград. Там някъде беше и моментът, продължил може би около 15-20 минути, в които буквално ми течаха сълзи от очите и подсмърчайки куцах зад Боби. На всяка крачка исках просто да седна и да не помръдна от мястото си, въпреки всичко, през което бяхме преминали до момента. Но продължих. Минахме през Асенова крепост, спускането към града продължаваше и най-накрая навлязохме в Асеновград. Слънцето вече беше изгряло, животът следваше своя ритъм, а аз не знаех какво да мисля и какво чувствам. Казах на Боби да продължава напред, а аз вече едва влачейки се намалих още скоростта. Куцайки минах по улиците на града, завих към познатия отпреди много часове площад. Там нямаше никакви хора, което може би беше и по-добре за мен. Лека-полека приближавах арката – опустошен физически и лутайки се между празнота и щастие психически. Оставаха броени крачки, дори не можех да увелича скоростта за тези последни метри. Най-накрая мечтата ми щеше да се сбъдне. С тази мисъл и изнурена усмивка на лице престъпих през финала, дадоха ми медала, снимаха ме и седнах, откъснат от реалността, на бордюра…
Кратко обобщение
160 км, 7 100 метра положителна денивелация, 38 часа движение, общо над 56 часа без минутка сън. Страхотно и изключително трудно трасе, готини хора, добри пунктове с прекрасни доброволци, перфектна маркировка през цялото време.
Два залеза, два изгрева, незабравими гледки и емоции, надмогване на самия себе си, преосмисляне на много неща. Над 120 км движение с мехури и рани по ходилата, тотално изтощение, халюцинации. Може би грешка и глупост, че не се отказах, когато трябваше и имах възможност, дори и по-късно, но не съжалявам за това свое решение.
Благодаря на семейството ми и на приятелката ми Рали, които бяха до мен и ме подкрепяха, въпреки притесненията си. Безкрайно много благодаря на Боби, който жертва от своя резултат и време, за да се движи с мен до края на състезанието. Благодаря на всички хора по трасето, с които разменихме по дума или усмивка. Благодаря на организаторите, че ни предоставят възможност за такива преживявания, благодаря и на доброволците, без които това нямаше да може да се състои.
Всяка една секунда от тези часове си заслужаваше болката и усилията!
Автор: Мариан Димитров
Снимки: Мариан Димитров и Персенк Ултра
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg
*Ако желаете да ви изготвим индивидуална програма за подготовка за ултрамаратон можете да я заявите по е-мейл на contact@runner.bg и ще се свържем с вас за допълнителни уточнения.