Здравей, готов ли си?
Готов ли си за едно незабравимо приключение от 3 етапа, което ще те промени завинаги? Което няма да забравиш никога, обещавам! Готов ли си за нещо, което ще те постави отвъд физическите ти възможности, отвъд неща, за които не си предполагал, че би могъл да направиш? Готов ли си да надмогнеш себе си, да победиш болката, да счупиш оковите, които мислиш има около теб, да разкриеш един неподозиран свят на непрестанна борба, на надмогване,на удовлетвореност? Готов ли си да се опълчиш на най-големия противник в живота ти – на самия себе си, на съзнанието ти? Искаш ли да видиш какво има зад стената – от болка, която се преодолява с усмивка? Изнурена, но истинка усмивка – продиктувана отвътре, отгоре – откъде прецениш, че идва. Но истинска. Въпреки сълзите на моменти. Въпреки всичко. Въпреки теб самия.
Казваш, че си готов? Изглеждаш уверен, вярващ в своите способности, решен на всичко. Така и трябва. Трябва да вярваш. Да вярваш, че можеш. Че ще успееш. За да успееш. Нищо няма да дойде лесно и наготово, бъде сигурен. Така е и така трябва да бъде в живота.
Като начало ще се насочим към китното, сгушено в прекрасната Стара планина, градче Трявна, където ще бъде даден стартът на първия етап от нашето приключение – Трявна Ултра 2018. Състезанието, чието трасе беше променено към по трудно на фона на предходната година. Предстоят ни около 141 км с прекрасни и незабравими гледки от внушителния и горд Балкан, места, от чиято история настръхваш, емоциални моменти, прекрасни и раздаващи се, напълно безвъзмездно, хора и приятели, силни чувства, които може би няма да можем да контролираме. Ще изкачим сумарно около 6 400 D+,като имаме на разположение контролно време от 36 часа,но също така и ще ги спуснем, за да се върнем отново там, откъдето сме тръгнали. Както винаги става, както трябва да бъде. Човек трябва, рано или късно, да се върне там, откъдето е тръгнал. Там, където принадлежи. Там, където е сърцето му. Защото разумът рядко надделява над сърцето. Не и в нашия живот, човешки, емоционален живот. Такава е природата ни. За разлика от планината – тя винаги е там, винаги на едно и също място, но винаги различна. Понякога ни посреща с благодат, с обич, но понякога е разярена, ядосана и единственото, което можем да направим, е да се отдръпнем. Обаче успееш ли да я видиш дори за миг в цялата ѝ прелест, да видиш истинската ѝ същност, то не можеш да я забравиш никога. Тя става част от теб до края на живота ти. Става част от теб самия, част, която те познава до самото ти сърце. Част, пред която се разкриваш напълно, пред която нямаш тайни. Там си истински.
Изглеждаш добре преди старта. Наспа ли се? Какво?! Спал си само 3-4 часа, както и предходната нощ също? Защо? Нали говорихме, че това е много важно, за да успееш. Емоциите? Добре, разбирам те. Винаги има емоции, не можем да ги подтиснем. Важното е, че виждам отдаденост и сигурност в погледа ти. Увереност във възможностите ти. Значи, нека повторя – след като си взел стартовия номер, си подготвил багажа за дроп-беговете нa 50-ти км и на 103-ти км, вечерял си картофи и пица с няколко бири и си се прибрал да почиваш. Станал си около 3 часа преди старта в 06:00, за да имаш време да подготвиш багажа и да закусиш, пиейки кафе, както и да се видиш с приятели преди началото. Ок, това са минали факти. Стартът е много скоро, нека се подготвим.
06:00. Приключението и нашето изпитание започнаха. Движим се по улиците на Трявна в огромен потокот над 600 усмихнати и щастливи хора, които ще опитат да се забавляват и да победят себе си на общо 3 дистанции – нашата от 141 кми две по-къси от 76 км с 2900м. D+/-,както и 23 км с 680 м. D+/-. Говориш с познатите лица около теб и неусетно преминаваш през подлез, след който се озоваваш извън града. Темпото вече разумно спада, предстои още много, много. Наблюдаваш около себе си и виждаш щастие, емоции, приятелство. Все неща, които рядко срещаш в забързаното си ежедневие. Времето се очертава да е прекрасно – има слънце, виждат се и облаци, които не вещаят дъжд, подухва разхлаждащ вятър. Пот се стича по лицето и тялото ти, както винаги в началото на такова предизвикателство. Напредваш сравнително бавно, движейки си в група. Теренът се променя и след лесното начало изведнъж се озоваваш пред много стръмно изкачване. Виждаш, че много хора са пропуснали маркировката нагоре и са продължили по черния път, но решаваш да не викаш, най-вече за да няма излишен смут, а и така или иначе черният път излиза там, където и ти ще се изкачиш по по-стръмната и трудна пътечка. Катериш се нагоре и се замисляш за първия пункт, към който отиваш – Боженци. Малкото, красиво селце, намирайки своето място преди повече от 600 години в полите на Балкана. Селото, което е архитектурно-исторически резерват и един от 100-те национални туристичести обекта, опасано с калдъръмени улички и сгради на два ката, свързани с историческия поминък на жителите му, те кара да се чувстваш все едно си се върнал две столетия назад, когато всичко е било някак си по-истинско. Изкачването най-сетне свършва и вече си насред полето, бягайки леко в приятната компания на твоя познат Митко, с когото не си се виждал за повече от две думи почти от миналата година на същото място. Трасето преминава в много приятно спускане през една горичка, като спираш само за момент да напълниш студена вода от чешмата малко преди пункта. След няколко минути навлизаш в Боженци, представяш си дали би ти харесало, ако живееш тук, в това спокойствие и тишина, извиращи от всеки ъгъл. Изведнъж виждаш фотограф и усмивката грейва на лицето ти и така достигаш до пункта, на който оставаш по-малко от минутка – само да хапнеш краставица със сол.
Напускаш пункта все още усмихнат и продължаваш към следващия.Знаеш, че участъкът е сравнително лек и не особено дълъг, само малко над 8км, и се стараеш да поддържаш прилична скорост. Вече се движиш само с участниците на 76 и 141 км, тъй като тези на кратката дистанция се отклоняват, за да се върнат обратно в Трявна. Достигаш отново до една голяма чешма, където с удоволствие отново напълваш бутилките с живителната течност. Километрите остават зад гърба ти бързо и съвсем скоро достигаш пункт „Сечен камък“, на който си предвидил няколко минути престой, за да хапнеш нещо, да си разтвориш една електролитна напитка и да се освежиш с няколко парчета диня. Усмихнатите доброволци са те отбелязали в списъка и тръгваш вече към новите места по трасето, към първия нов пункт „Ябълка“.
До там предстоят около 14.5 км, което е по-сериозно като предизвикателство, особено с оглед на стръмните изкачвания, които започват сравнително скоро. Изкачвания, които обаче си заслужават, особено заради прекрасните гледки, които се откриват след тях във всички посоки. Катериш се леко, още липсват наченки на умора, но на първото по-стръмно спускане усещаш, че маратонките, с които бягаш, не са особено подходящи за спускания и разбираш, че тепърва ще имаш проблеми с това. Но, така или иначе, не си очаквал нищо друго. Все още се движиш по познат път, но в един момент се отклоняваш от него и новата част от състезанието започва. С оглед на това, че до момента основно си се изкачвал, знаеш, че ти предстои спускане, което в самото начало е много стръмно и трудно, поради което скоростта ти пада под тази на качванията отпреди малко. Но не това, виждам, те притеснява. Какво? Вие ти се свят и ти се гади, така ли? Може да е от горещината, пийни вода. Намали скоростта и скоро на пункта ще прецениш как се чувстваш – така или иначе трябва да стигнеш до там. Опитай да се пренесеш другаде за момент, не мисли какво точно правиш. Просто не спирай. Мисли за красотата, мисли за приятелите, които те очакват и се притесняват за теб. Надали е нещо сериозно, ще си починеш на пункта и ще се оправиш. Продължаваме по-бавно. Теренът е сенчест и това улеснява нещата. Ето, още малко, чува се глъчка. Видя ли – ето го пункта. И колко много хора има точно в този момент там. Ще поостанем малко. Да, точно така – дай си шишетата на усмихнатите доброволци да ти сипят вода, а ти през това време трябва да хапнеш. Защо не ти се яде? Трябва, не може да продължиш така. Предстои най-трудната част от състезанието. Добре, добре, поне малко диня и сирене. Изпий и половин чаша кола. Сега седни на тревата за 2 минути и си сложи лепенки на протритото от тениската. По-добре ли се чувстваш? Не особено? Но продължаваме, така ли? Добре – не съм очаквал да спреш тук, не е присъщо за теб.
Надявам се знаеш какво предстои – изкачването на Шипка. 15км с близо 1 400D+ и 670D-. Ще се движиш по места, където само при мисълта какво се е случвало, трябва да настръхваш. Ще преминеш по пътеки, където се е решавала съдбата на целия ни народ, където земята е била напоена с кръв, сълзи. Където човекът е надмогвал себе си, болката и изтощението в името на нещо свято, на нещо, в което е вярвал и за което е живял. За нещо, на което са принадлежали сърцето и душата му. След като, само за миг, са преминали тези мисли през главата ти, пътят продължава. Нагоре. Вече по тази част от трасето са останали само участниците на 141 км и хората около теб драстично намаляват. Качваш се бавно по стръмния път и се надяваш скоро да се почувстваш по-добре и гаденето да изчезне. След известно време те настига друг твой познат Андрей и продължаваш да се движиш с него. В компания винаги е по-приятно и по-лесно. След много стръмното началото следва по-лек участък, където се редуват плавни спускания с такива качвания. Въпреки че подухва ветрец, времето е топло, а и заради кондицията ти пиеш повече вода и електролитна напитка и още след по-малко от 5-6 км запасите ти от литър и половина са започнали да привършват. Ще трябва да се ограничиш малко и да действаш по-разумно, тепърна идват трудностите. Разстоянието остава зад гърба ти в приятни разговори с Андрей и изведнъж стигате до, поне така ти се струва, отвесен склон, чиито край не се вижда. Изкачването му започва бавно и мъчително, пътека няма, а имаш чувството, че маркировката е слагана така, че да те затрудни възможно най-много. Стараеш се да пестиш останалата ти малко вода, което, съчетано с чувството на отпадналост и гадене,допълнително усложнява ходенето нагоре. Лека-полека краят на това изкачване идва. Следва спускане, водещо до, както знаеш по предварителната информация от организаторите, най-стръмното и трудно изкачване преди Шипка. Одобряваш избора на маршрут и трудността на този участък най-вече заради историческата стойност на мястото. Няма как да бъде лесно, напротив, трябва да е тежко и изморително. Единствената забележка в този момент е, че за това разстояние и натоварващ терен би било добре някъде по него да се оставят бутилки с вода, защото повечето хора минават по него в едни от най-горещите часове на деня и въпреки поточетата,които, за съжаление, на повечето места са мътни и по-добре да не пиеш от тях, може да настъпи дехидратация.
Най-сетне стигаш до началото на последното изкачване, за където организаторите са предупредили, че има кал и най-вероятно ще се намокриш. Тръгвате бавно нагореи въпреки всичко някак си успяваш да минеш през тази част, оставайки сух – нещо така непривично за теб. Човекът, който винаги се хлъзга и пада в реки,поточета, локви и кал. Браво! Най-тежък в тези моменти е фактът, че имаш останали 2 глътки вода, а около теб през цялото време има течаща такава,което действа много подтискащо,но въпреки всичко решението да устоиш и да не пиеш от нея е правилно. След като преодоляваш това,изведнъж като дежавю пред погледа ти се открива изключително стръмен склон, който сякаш няма край нагоре към облаците. Борбата да стигнеш до края, до така бленувания пункт “Шипка”, продължава. Напредваш все по-бавно, измъчван от жажда, когато изведнъж вляво от теб едно огромно и много високо дърво пада с оглушителен трясък сякаш от нищото, събаряйки още две-три с него. В следващата секунда осъзнаваш какъв късмет е това, защото ако беше паднало някъде около теб и на пътя ти, надали би могъл да реагираш адекватно най-вече заради изключително стръмния склон, непозволяващ рязко и безопасно придвижванев която и да е посока. След като и групата зад теб се убеждава, че всичко е наред и няма пострадали, продължаваш бавното и мъчително пълзене нагоре. Най-накрая виждаш нещо в далечината, което се молиш с цялото си сърце да е чешма, и което се оказва наистина това. Въпреки че знаеш, че не е добре да го правиш, изпиваш за секунди почти две бутилки с вода и животът и желанието да продължиш се завръщат в тялото и ума ти моментално. Усещаш прилив на енергия и сравнително скоро, в далеч по-добро настроение на духа, успяваш да стигнеш до пункта, който е точно преди стълбите за паметника на върха.
Знаеш, че тук е преломен момент и трябва да се нахраниш най-накрая с нещо по-сериозно, а не само диня, и колкото и да не искаш, се насилваш да изядеш сандвич и разни други неща като нектарини, салам, сирене, бонбони, протеиново барче. Обаждаш се на майка си и приятелката си, както си обещал, взимаш новата бутилка с лимон, мед, сол и вода, която си подготвил в двата дроп-бега, и след 10-тина минути продължаваш нагоре по стълбите отново в компанията на Андрей. Спираш на моменти, за да направиш снимки на прекрасната панорама, разстилаща се пред очите,а точно при паметника спираш отново,най-вече за да отдадеш почит към това място, както и към геройството на хората,останали завинаги тук.
Пътят към следващия пункт ще те отведе до друго,изпълнено с история място– Бузлуджа. В началото след паметника на Шипка има приятно спускане,където все още се чувстваш въодушевен и изпълнен с енергия, което е видно и на снимките. Продължаваш да напредваш и около теб и Андрей постепенно се появяват още няколко човека, с които ще делите пътя и трудностите и занапред в това приключение.
– Какво правиш, по дяволите? Защо? Какво ти става? Не си ли доказа вече, че можеш? Успя да го направиш миналата година! Защо отново правиш това? Защо се тормозиш така? Защо си причиняваш това?
– Не знам. Искам да опитам отново, да видя докъде мога да стигна. Търся лимита, момента, когато ще кажа, че това беше.
– Няма такова нещо! Сам знаеш, че лимит няма. Че няма да спреш, каквото и да стане. Че все ще търсиш още, и още, и още. Не се ли замисляш за близките ти, как се притесняват за теб?
– Знаеш, че това е в природата ни – винаги да продължаваме напред, да не се предаваме. Предадеш ли се пред нещо, не само тук, означава, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Трябва да продължаваш да опитваш, да се бориш. Примирението е най-тежкото нещо, защото рано или късно разбираш, че си можел да направиш повече, да продължиш борбата.
– Добре, бъди честен пред себе си – в момента изпитваш ли удовлетворението, удоволствието от това, което правиш, както беше миналата година?
– Не.
– Ти имаше мечта и цел – осъществи ги. Постигна ги. Защо трябва да правиш отново това? Нима не знаеш, че, както е казано, щастието е в умереността?
– Да, осъществих една мечта. Но човек не спира до тук. Ако не си поставяш нови и нови цели, то си обречен да тъпчеш на едно място цял живот. Щастието за едни не значи нищо за други. Вторите не разбират първите и обратно. Това ни прави хем толкова различни, хем толкова еднакви.
– Но сам каза, че не изпитваш удоволствието от миналата година! Защо продължаваш, като можеш да се прибереш, да си починеш и утре да чакаш приятелите ти на финала? Много добре знаеш, че не си бягал от близо месец от предходното състезание заради контузия. Знаеш, че последните 3 месеца не тренираш изобщо поради постоянни травми. Това, което вършиш, е глупост!
– Така е, сигурно имаш право. Но днес е различно. Днес отново се опитвам да преодолея някои трудности. Както миналата година. Както винаги. Имам вярата, че ще успея, независимо от всичко. Имам подкрепата на близките и приятелите ми, имам вярата в себе си. Имам надеждата. Усмихвам се въпреки проблемите и болката, друго не ми остава. Не се боря с никого, а само със себе си, със собствените ми емоции и чувства. Ако спра, може и да е разумното решение, но няма да бъда себе си. Няма да бъда аз. Тук успявам да се откъсна от проблемите в забързаното ни ежедневие, от дребните главоболия, които ни съпътстват. Тук мога да изчистя мислите си. Тук нещата са истински, всичко е истинско. Тук си същевременно сам, но и с всички заедно. Тук си едновременно себе си и околните. Тук мислиш за всичко и същевременно за нищо. Тук се наслаждаваш на живота по по-различен начин. Независимо от всичко оставам и продължавам. Поне знам, че, без значение какво се случи до края, няма да съжалявам за своя избор!
На пункт “Бузлуджа”оставаш отново около 10 минути, в които изяждаш три порции от, струващата ти се, най-вкусна супа, приготвена лично от невероятните доброволци там,които са обградили всички с широки усмивки и много позитивни думи надъхват участниците да продължават и да се наслаждават на това, което правят. Винаги, когато видиш някого да прави нещо подобно и да помага напълно безвъзмездно,разбираш колко добри и истински хора има навсякъде около теб. Просто трябва да вярваш в това, да отвориш очите си и да виждаш красотата и добротата. Те са навсякъде и са повече от негативните емоции и хора около нас, но явно така сме устроени. Обикновено по-силно впечатление ти правят лошите неща, мислиш повече за тях,обграждаш се и запълваш дните си с тях. А колко по-хубаво и добре е, ако правиш обратното. Ако се опитваш да ги игнорираш, да се радваш на малкото, на усмивката на непознат, на някакъв малък жест на добрина, на съчувствието. Тогава и ти самият ще започнеш да цениш това,което имаш и постигаш, ще започнеш да се усмихваш по-често, да вярваш по-често, да помагаш по-често. За да промениш нещата около себе си, самия себе си също така, и да постигнеш нещо, просто трябва да повярваш, че можеш. И ще успееш.
Трасето към следващия пункт “Енина” ти е познато, като за около 9км имаш над 1000 м. D-. Компанията ти се е увеличила до около 10 души, които се движите заедно с прилична скорост, приказвайки и забавлявайки си. Явно вследствие на супата и другата храна от предишния пункт гаденето вече го няма и се чувстваш идеално от тази гледна точка. Опитваш се да игнорираш проблемите, които ти създават маратонките на спусканията, и за момента ти се получава. Въпреки дискомфорта и нестабилността на краката ти все още нямаш никакви болки в тях. Така неусетно стигаш до пункта и разбираш, че ще трябва да прекосиш реката, газейки във водата, тъй като е придошла заради обилните валежи от предходните дни и няма как да се преминеш по друг начин. Преди това хапваш набързо,изпиваш чаша студена бира, донесена ти от усмихнатите доброволци, и се наслаждаваш на краткото спиране и сядане на столче. След няколко минути ставаш и отиваш до реката, където се събуваш и преминаваш бавно през ледената вода, която моментално охлажда краката ти и те кара да се чувстваш превъзходно. Подсушаваш се набързо и тръгваш към следващия пункт.
Пътят до пункт “Купени”е разделен, грубо казано,на два етапа. Първият е дълго и много стръмно изкачване, където за около 7.5 км имаш над 1000 м. D+,последвани от също толкова стръмно, но кратко спускане. Напредваш бавно, но това не бива да те притеснява, защото накъдето и да погледнеш около теб се разстилат приказни гледки,така характерни за Стара планина,които те изпълват и ти дават сила да продължаваш. Малко преди да достигнеш връх Жълти бряг, където изкачването приключва, ставаш свидетел на приказен залез, който отново те кара да се прехласнеш пред красотата на природата и емоциите,с които може да те дари. След този кратък и вдъхновяващ момент скоро започва спускането, където си принуден да извадиш и включиш челника, тъй като тъмнината и нощта започват да падат все по-бързо, а по време на спускането има някои по-технични участъци между дърветата и няма да имаш добра видимост. Известно време след това виждаш светлината от пункта и след секунди си там, отново сред усмихнати хора, които се опитват да ти помогнат всячески. С облекчение сядаш на пейката и започваш да хапваш различни неща. Пишеш съобщения на близките и се надяваш по някое време да се появи мрежа, за да ги получат. Подготвяш и обличаш якето, тъй като през нощта при всички положения ще захладнее. След няколко минути си готов и заедно с останалите от групата тръгвате към следващия пункт „Селце“.
Споменът от миналата година ти говори за леко трасе до там, единствено с едно по-стръмно качване още преди средата. Но организаторите са се погрижили да има изненади. Вместо продължително и плавно спускане, изведнъж се оказваш по други хълмове, където се редуват качвания с доста стръмни спускания на моменти. Падаш един път, но не сериозно, и продълваваш бавно, осветявайки с челника възможно най-далеч, за да не изгубиш маркировката, която е перфектна както от самото начало на състезанието. След известни перипетии се добираш до „дупката“, която прилича на нещо като хралупа, водеща към гората, и след секунди вече се движиш по спускането между дърветата. Там някъде за пръв път се обажда по брутален и разтърсващ начин контузията от предходното ти състезание миналия месец, като дори те кара да спреш за секунди, докато преодолееш моментната болка и продължиш напред. Метри по-късно кракът те е отпуснал, но вече знаеш, че много скоро проблемите ще се задълбочат. А предстоят още около 60 км. до края. Появяват се отново мисли за отказване, които обаче срещат отпор сред другите, които явно ти заявяват, че няма да те оставят да спреш, а и дълбоко в себе си знаеш, че надали би го направил. След сравнително приятно спускане достигаш пункт „Селце“, където блажено се отпускаш на стола. Доброволците обикалят около теб и се опитват да съдействат по всякакъв начин. Хапваш по-обилно този път, получаваш подарък – протеиново барче, което ще бъде полезно за по-късен етап. Покрай разговорите с доброволците разбираш, че по маршрута на състезанието има мечка, която е видяна същия ден. Изведнъж оплакванията от шума от звънчето, което си закачил на раницата си, въпреки че не е част от задължителната екипировка,секваткато отрязани с нож. Което е показателно, че нещо толкова дребно и леко, незаемащо никакво място, може да бъде от помощ и да ти вдъхва някаква сигурност при движението в планината. След няколко минути потегляш напред към следващия пункт „Ловците“.
От него те разделят малко под 14 км, основно в плавно и продължително изкачване с около 500 м.D+. В самото начало пътят минава през селото и после продължава известно време по асфалтов път, като в един момент се отклоняваш през мостче в планината. Продължаваш да се движиш в група и поне нямаш притеснения за нощта и че ще си сам. Темпото основно е бавно, като преобладава ходенето. На едно място леко объркваш пътя, но не е нещо сериозна и след няколко минути отново си на вярното трасе. Приказките са понамалели – дали заради късния час, дали заради умората. На моменти проблемът с десния ти крак те подсеща,че няма да те остави до финала и ще става все по-зле, но за момента стискаш зъби и продължаваш. Положението не е толкова зле. Преди пункта имаш около 2 км спускане и в един момент се озоваваш пред лъчезарните доброволци, които с изненада виждат такава голяма група накуп, но това не ги спира да посрещнат всички топло и с предложения за помощ. Отиваш малко до огъня да се стоплиш и после докато хапваш, молиш някой да ти напръска крака с охлаждащ спрей. Не знаеш дали ще помогне, но поне ще опиташ.
След няколко минути започваш да се подготвяш да продължиш към следващия пункт, на който имаш оставен багаж – пункт “Младост”. До него те делят малко над 7 км с близо 600 м. D+, но споменът от миналата година говори за не чак толкова трудни участъци. Обаче организаторите са решили да не спират с изненадите. В началото се движиш по сравнително тесни на места пътеки, прескачайки поточета, локви и кал и темпото е сравнително добро с оглед на изминатите вече 100 км. от старта, даден преди много часове. В един момент обаче се оказва, че вече нямаш особен избор откъде да преминаваш и си принуден да нагазиш във водата. Веднага усещаш, за съжаление, че освен нея в маратонките ти нахлуват и песъчинки, както и кал. Продължаваш по-бавно и по-внимателно подбираш пътя, но изведнъж си изправен пред ново предизвикателство, което те връща часове по-рано и споменът за Шипка отново е пред очите ти. Намираш се в подножието на, както ти изглежда, почти отвесен склон, по който ще трябва да се качиш. Започваш бавно и мъчително да се движиш нагоре, като в момента, в който вдигнеш главада видиш къде точно е следващата маркировка, почти политаш назад заради наклона. На места се придвижваш буквално на четири крака, защото отново нямаш щеки,които да ти помогнат в ситуацията,и мислено, а на моменти и гласно, проклинаш мехурите,които започват да се появяват заради пясъка в обувките ти. За съжаление няма какво да направиш и единственият вариант е да стигнеш до пункта, където те очакват старите ти, скъсани и без никакъв грайфер, но сухи, маратонки. След кански усилия успяваш да преодолееш склона, като чак тогава забелязваш на няколко места светлини, които впоследствие разбираш са поставени от доброволците, за да покажат по някакъв начин, че пунктът е наблизо. Силно куцайки заради мехурите достигаш най-накрая до заветната цел и с последни сили се отпускаш пред запалената камина.
Започваш да оглеждаш щетите по краката си и на пръв поглед виждаш 3 мехура, за които трябва да се погрижиш. Другото сигурно е, че няма как да продължиш с тези маратонки и чорапи, но добре че постъпи разумно и имаш резервни в багажа. Молиш доброволците за лепенки и нещо за почистване,които откликват по неочакван начин,който те оставя безмълвен и безкрайно благодарен. С тяхна помощ излизаш навън, където ти помагат да измиеш краката си от калта и пясъка,подсушават те и ти помагат със слагането на марля и лепенки навсякъде, където е необходимо. За пореден, но и със сигурност не за последен път, не знаеш как да реагираш и се чувстваш изключително неудобно от такава безвъзмездна добрина, която видимо е извършена с желанието да ти помогнат и без никакви преструвки. Осъзнаваш какви прекрасни хора са около теб и им го казваш, като това е единственото, което може да направиш в този момент освен хилядите благодарности.
Екипът на този пункт е същият като на Бузлуджа и отново има от страхотната супа, която изяждаш с удоволствие,обут със сухи чорапи и маратонки. Говориш с останалите от групата и разбираш, че всички имат идентични проблеми с твоите заради водата и песъчинките. Ясно ти е, че от тук до финала предстоят трудни километри, през които ще се движиш бавно, но това не спира желанието ти да продължиш борбата. Вече,въпреки всичко, си уверен, че ще успееш да стигнеш до края. Преди да тръгнеш от пункта отново пръскаш със спрей проблемния от по-рано крак, който вече е и подут.На излизане отново благодариш на всички и с част от групата се отправяте към следващия пункт “Българка”.
От него те делят малко под 10 км като в началото се движиш покрай ветрогенераторите. За разлика от миналата година сега е почти светло, но въпреки това те отново изглеждат така внушително. Около тях има лека мъгла и перките им ти се струват като призраци,които изникват от нищото, виждаш ги за моменти отново изчезват от очите ти. Съвсем скоро разбираш, че и тук има леки промени по трасето, но докато коментираш това с останалите,ставаш свидетел на приказен, кървавочервен изгрев, през който слънцето се показва иззад хоризонта за секунди и облива всичко в светлина. Краката те болят все повече, особено проблемната част с неотшумялата контузия, но се движиш с темпото на групата, което не е бързо. Разбрали сте се да се движите заедно до финала и всеки се старае да даде кураж на другите около него и при нужда да помогне. Лека-полека напредваш и най-накрая достигаш до пункта. Правиш кратка почивка, хапваш доста шоколад и диня със сирене. Преди да тръгнеш виждаш,че кракът ти е доста подут, но при положение, че си стигнал до тук, то няма вариант да се откажеш. Молиш отново доброволците за малко охлаждащ спрей, ставаш и се отправяш към пункт “Станчов хан”, който е на около 14 км.
Пътят до него е основно спускане,което е по-лошият вариант за теб, защото тогава болката в крака е по-силна и е на всяка крачка,а същевременно и липсата на сън и умората започват да оказват влияние върху бавното и без това темпо. Разговорите почти са секнали и си се вглъбил дълбоко в себе си, в чувствата и емоциите ти, в мислите ти в тези моменти, в това как виждаш и усещаш нещата сега, дали нещо се е променило. Осъзнаваш, че,въпреки трудностите, пречките, болежките, се намираш в хармония със себе си и природата около теб, че поне за малко си се откъснал от сивото и забързано ежедневие, от работата и ангажиментите. Правиш нещо, което ти доставя радост, неразбираема за мнозина. Откриваш някаква красота в това, откриваш вътрешна идилия и мир. Откриваш нови и нови неща за самия себе си. Намираш нови приятели,запознаваш се с истински и добри хора. Остават ти спомени и емоции за цял живот – неща, които са безценни…
Най-накрая стигаш до мястото за почивка и блажено се отпускаш на пейката пред масата. Подаваш бутилките ти за вода на доброволците да ги напълнят,а ти през това време се храниш такаобилно, все едно тепърва ти предстои цялото състезание. След това, докато другите почиват и се подготвят да продължите,поглеждаш отново контузения крак и виждаш две неща, които са обезпокоителни – предната част над ходилото е видимо поне два пъти по-подута от левия крак,а освен това явно на някой от предходните пунктове е бил използван повече охлаждащ спрей, който е замразил мястото и сега имаш рана като от изгорено,която не можеш да докоснеш изобщо от болка. Въпреки това ставаш с останалите и тръгвате към последния пункт – “Спирката”.
До там е най-краткото разстояние между два пункта за цялото състезание – само 5.2 км, основно съсредоточени в изкачване. Освен теб и повечето в групата се движат видимо на ръба на силите си, но никой не се оплаква твърде много гласно и продължава да се движи с темпото на останалите. Дребни неща, които обаче ти дават вътрешен стимул и сила. След повече от 1 час най-сетне успявяш да изминеш тези километри, като тук дори един доброволец те посреща на известно разстояние от пункта, за да вдъхва кураж на идващите. Оставаш няколко минути колкото да си напълниш само вода и вече се подготвяш за последните 7 км до финала.
Колкото и да ти се иска да приключиш бързо, първо ще трябва да преминеш по стръмни спускания, последвани от изкачване, за да стигнеш до последното по-дълго спускане преди влизането в града. Обадил си се вече на близките ти да им кажеш, че скоро би трябвало приключението да стигне до своя край, както и на приятелите ти в Трявна, за да те очакват на финала. Задължително подготвени с бира. Километрите остават зад гърба ти, разбрал си се с хората от групата всички да финиширате заедно, което е разумно с оглед на това колко много неща преодоляхте и колко много време прекарахте като отбор. Влизаш бавно в града и по улиците наближаваш финала. Скоро музиката и глъчката започват да се чуват, изникват лица на познати и приятели, които са приключили и ви очакват. Въпреки болката и трудностите, на лицето ти, а и не само на твоето, грейват истински усмивки, казващи всичко. Казващи защо правиш всичко това, думи не са необходими. След секунди вкупом преминавате финалната линия, получаваш медала на врата си и в същото време в ръката ти се появява чаканата бира, от която отпиваш с неподправено удоволствие… И оставаш,очаквайки следващата част от това приключение.
Защото то едва започва.
До скоро.
Благодарности на организаторите, че направиха това приключение възможно. Трудно и разнообразно трасе,перфектна маркировка и организация на всеки един детайл – информираност за състезанието, дроп-бегове, стартови пакети, пунктове, проследяване в реално време. Адмирации! И, категорично не на последно място, искрени и безкрайни благодарности на всички прекрасни и усмихнати доброволци! Без вас това нещо нямаше да може да се случи!
Автор: Мариан Димитров
Снимки: Трявна Ултра и Мариан Димитров
Последвайте ни и във Facebook, за да не изпускате нищо от Runner.bg
*Ако желаете да ви изготвим индивидуална програма за подготовка за ултрамаратон можете да я заявите по е-мейл на contact@runner.bg и ще се свържем с вас за допълнителни уточнения.